Една планинска разходка по стар горски път през впечатляващи каньони, вековни борове и много извори и чешми. От село Тешел до езерото в резервата Кастракли, край хижа Орфей в Западните Родопи. И как понякога това, което търсиш, ти е под носа.
Село Тешел бе начална точка от нашия маршрут. Идеята ни е да тръгнем по стария горски път, който тръгва от стената на язовир Тешел, преминава през спиращи дъха каньони, достойни конкуренти на Триградското ждрело, заобикаля вековни гори от черен бор и достига до хижа Орфей.
В 15:30 ч. с бодра крачка потегляме. Старият път към хижа Орфей е неизползваем днес, въпреки че някога по него е имало дори асфалт и мантинела. Сега е занемарен, на доста места има срутвания от огромни скални късове и паднали дървета. Трудно е дори за колоездачи да преминават по него. Но това пък е спомогнало за запазването на района така девствен и чист. В самото си начало пътят набира височина и след няколко серпентини започва да се движи по левия ръб на самото ждрело, което остава под нас. На места височината там е шеметна, до около 85-90 метра.
И така, имаме около 8 км, докато достигнем хижа Орфей. Сред този изумителен пейзаж километрите се въртят неусетно. Вляво от нас бдят огромните черни борове, за които е характерно, че нямат ясно изразен връх, а по-скоро приличат на тропически дървета, а вдясно, е отвесната стена на каньона.
Хубавото на Западните Родопи е, че имат повече вода от която и да е планина в България. На всеки километър човек може да открие чешма или просто извор, в който да утоли жаждата си, а ако такива няма, то кристалночистата вода от потоците е прекрасна за пиене и човек без никакво притеснение може да й се наслади.
След около 6 км по приятния път се появяват стопански постройки, в които хората гледат животни. Това ни напомня, че се движим съвсем близо до Борино, на около 3 км североизточно от него.
Приближаваме и хижата, но преди нея спонтанно кривваме на североизток, където според картата и компаса се намира езерото - емблема на резервата Кастракли. Решаваме да опънем палатката си на брега на езерото, да отпочинем и да се заредим за следващия ден. След едночасово изкачване достигаме билото, от което се разделят три пътя. Не можем да се ориентираме кой би ни отвел на правилното място. Започва да се мръква. След кратко чудене решаваме, както в повечето случаи се прави, да поемем по средния път. След около 500 метра обаче пътят ни води до чакало на ловджии и преминава в поляна с висока трева. Пресичаме поляната и се спускаме през гората до долу, където по интуиция очакваме да бъде езерото. Пред нас се появява огромна ливада и вече със сигурност знаем, че сме в Кастракли, но... езеро няма. Почти се стъмва и ни се налага да опънем палатката на приятно равно място, в близост до което има беседка и чешма с ледена вода. Това ни е достатъчно.
А утрото на следващия ден е по-прекрасно от тези по филмите. Типичен родопски пейзаж - роса, плашещо синьо небе, зелени борове, лека лятна мъгла в по-ниските части и за капак звън на чанове от близкото възвишение. Няма как човек да остане безразличен към такава гледка. Случайно моят поглед долавя нещо - на около 250 метра от мястото, където спахме, се вижда стената на езерото, което искахме да видим.
Още от Александър Караджов тук.
