На закуска изядохме по една препечена филийка. Не защото нямахме апетит – и двамата сме любители на стабилното похапване сутрин – а защото знаехме какво ни предстои. След час от станция Клапам в Южен Лондон трябваше да хванем влак за градчето Солсбъри, откъдето да пропътуваме оставащите 22 километра до Стоунхендж на колела.
Бяхме проучили всичко – от адреса на магазинчето в Солсбъри, откъдето да наемем колелата, през удобните ресторантчета за хапване по път до приблизителната продължителност на цялото ни пътешествие, и имахме железен план. Който само 48 минути по-късно започна да се пропуква. Когато пристигнахме на платформата, се оказа, че влакът от станция Виктория е аварирал и ще пристигне с голямо закъснение. Преживяхме го и потеглихме половин час по-късно от първоначалния си график.
Експрес от България?!
А щом се качихме във влака, сякаш моментално излязохме от Лондон... или Лондон излезе от нас. Междуградските влакове там подозрително приличат на нашенските железници по интериор (...и по ароматни есенции). По-интересното обаче е, че междуградските хора по веселия си разговорлив маниер също напомнят на нашенци или поне нямат нищо общо с навъсените лондончани, които обикновено се стараят да не осъществяват даже контакт с очи с останалите пасажери в градския транспорт. Всички в купето говореха и се смееха гръмко, и след два месеца, прекарани в Лондон, бях направо втрещена, когато поне петима души ни заговориха, за да ни запитат с интерес накъде сме тръгнали и какво обмисляме да правим. С някои от тях даже завързахме такива приятелства и сладкодумства, че час и половина по-късно замалко да си изпуснем спирката.
Солсбъри
Слязохме по живо, по здраво в Солсбъри. Заобикаляше ни едно приветливо и просторно малко градче, така различно от големия мрачен Лондон, в който те хваща клаустрофобоя. Даже времето беше друго – топло и слънчево, както никога. На площада в центъра, за наша огромна изненада, попаднахме на нещо като панаир на локума. В десетки шатри мургави усмихнати араби предлагаха ориенталски сладкиши.
Но нямаше време за много разглеждане (или поне ние така си мислехме). Наизвадихме карти, тефтери и новозакупените си кутии с локум и баклава и се запътихме към магазинчето за колела. И аз, и Крис далеч не сме експерти по разчитане на карти, но се гордеем, че в градче, което може да се обходи от край до край за половин час, успяхме да намерим магазинчето само за два пъти по толкова.
Сцена от драмата „Открийте Уоли“
Десет минути избиране на колела и разговор с любезния съдържател и пак сме на път, снабдени с още от любимите ни вече пътни карти. Ясно помня, че човекът ни упъти да тръгнем наляво, да свием вдясно по главната, след три пресечки да свием пак вдясно, после излизаме на околовръстното, караме до някакъв хълм, покрай който има пътечка, която ни изкарва на някакъв парк, откъдето покрай някаква ферма тръгва друга пътечка, която с късмет, ще ни изведе на главния колоездачен маршрут до Стоунхендж. В онзи момент осъзнах, че пътните карти в крайна сметка не са най-големият ми проблем при ориентацията...
Споменах ли, че нямаше време да разглеждаме градчето? Докато търсехме пустата му пътека за Стоунхендж, обиколихме града още три пъти, и като хора, които вече познават цялата му география, дори упътихме двама-трима други пришълци. „Търсите странноприемница „Кралската глава”? Значи, оттук тръгвате надясно и продължавате до голямото кръстовище. После продължавате наляво по улица Фишъртън около 10-ина минути и сте там...“
Още два часа мъки и вече карахме, невъобразимо щастливи, към Стоунхендж. Маршрутът ни минаваше по един селски път покрай река Ейвън – един от най-приятните, по които съм минавала с колело, където и да е. Отстрани поляни, хълмове, най-разнообразен мучащ, блеещ и цвилещ добитък и тук-таме кокетни фермички със сламени покриви, за всяка от които подред си мислех „О, ето тук искам да живея.“ Но с навъртането на километраж на седалката и след поредния безкраен хълм за изкачване, очарованието ми започна постепенно да се изпарява. Особено щом разбрах, че след селцето Долен Уудфорд има и Среден, че и Горен.
И-и-и... сме там...
Към два часа следобед хълмовете решиха да ни дадат почивка и започнаха да намаляват. Петнадесет минути по късно се озовахме в една обширна равнина, по-равна от всичко най-равно, което някога бях виждала. И там някъде в далечината стърчеше някаква купчина квадратни камъни. Първата ми мисъл бе „Не може да е това. След всичко досега, нима е толкова просто?“, но като наближихме, започнах да се убеждавам, че тези форми, действително приличат на всичко, което съм виждала по снимки преди това.
Бяхме стигнали в равнината Солсбъри и съответно – до Стоунхендж. Една ниска телена ограда покрай пътя дистанцираше паметника на около половин километър от нас и с последни сили се заоглеждахме за вход, откъдето да го доближим. Тогава забелязахме гъстата върволичка човекомравчици, които пъплеха някъде в далечината покрай камъните.
Неочаквани усложнения
Намираме вход и вече горди го прекрачваме, когато пред нас се изправя един висок рус мъж в костюм с пламнало от 30-градусовата жега лице и учтиво ни пита „Сори, йор тикетс, плийз?“ Ние го гледаме втрещени. Какви ти билети?! За забележителност, която се намира в равното поле ли, където всички така или иначе я виждат отвсякъде? Осъзнахме се бързо и го попитахме колко струват билетите. Петнадесет лири, отговаря той – А, общо за двама ни? – Не, на човек.
С Крис се спогледахме, въздъхнахме и се обърнахме към „портиера“. „Добре, дайте ни два билета тогава.“ Той ни изгледа с онова английско деликатно сконфузено изражение и ни обясни, че не той продава билетите. Ако искаме да си купим билети, трябва да отидем е-е-ей там, и той посочи към някаква постройка на западния хоризонт, която, с Крис оценихме, се намира на приблизително двадесет минути куцукане, бутайки колелата под палещото слънце, но най-вероятно на удобно разстояние за пристигащите с автомобили.
Отвръщаме му: „Не, благодаря” с дървения си източноевропейски акцент и се отдалечаваме. След минута се пльоснах в тревата и къде от умора и телесни болки, къде от разочарование, започнах да плача. Крис обаче не седна до мен. Той се повъртя още малко до телената ограда, сякаш обмисляше нещо, после дойде, рече „Ела” и ме поведе нанякъде.
„Да си без билет си има своите предимства“
(цитат от гърба на седалка в софийския градски транспорт)
Оказа се, че в някои части оградата се доближава доста до Стоунхендж и ние си избрахме място, откъдето можехме да гледаме каменните блокове на невероятно близкото безплатно разстояние от около петдесет метра. Мравките постепенно се превръщаха в малки хора, които дори тук – в полето, се бяха строили в типично английска опашка и търпеливо чакаха реда си да се доближат до камъните.
Имаше само двама-трима на опашката, които бяха застанали доста деликатно двусмислено – сякаш са по-напред, отколкото в действителност са. Веднага познахме, че са нашенци – балкански хора.
По-интересното обаче бе, че дори богопомазаните притежатели на билети, нямаха истински достъп до камъните. В самото заграждение на около двадесетина метра от всички страни на монумента имаше друго заграждение, което не допускаше легалните поклонници по-близо. В общи линии те не можеха да сторят много повече, освен да си направят по някое селфи. А две млади французойки толкова упорито се фотографираха на фона на камъните (не съм сигурна дали изобщо забелязваха, че зад тях има камъни, при положение, че дори за миг не отлепиха ухилените си изражения от екранчетата), че сигурно се отказаха едва когато им свърши паметта на телефона.
Да преоткриеш Стоунхендж
Слънцето все още бе доста високо в небето и въпреки това за мащабите на тези каменни блокове може да се съди по широките плътни сенки, които хвърляха около себе си. Всички онези хора около тях ги виждаха много по-големи и много по-отблизо и сигурно ахкаха във възторг от мощта, която излъчват тези гигантски блокове, но нямаха начин да забележат това, което виждахме ние на петдесет метра разстояние – камъните може и да са били сечени, дялани и влачени дотук от хора, малки и крехки също като тези, но във всички отношения надминаваха своите създатели. Надживели са ги, както ще надживеят и нас, и мълчаливо пазят многовековни тайни и познание, за които дори не можем да гадаем. И дори днес знаят много повече от нас, най-малкото защото докато всички човешки очи са вперени в тях, те мъдро оглеждат равнината на всички страни.
По-късно с Крис се излежавахме лениво на тревата. Бях затворила очи под топлите следобедни лъчи и се наслаждавах на онова приятно халюцинаторно люлеещо усещане, предвестник на болезнена и продължителна мускулна треска. По едно време чух гласове на приближаващи хора – двама британци на прилична възраст. Жената тъкмо споделяше възмутено на мъжа: „На младини можехме да ги докоснем безплатно...”
„... и назад“
Половин час по-късно кретахме на обратно. По пътя се налагаше често да слизаме от колелата и да ги бутаме по наклони, защото благородните части, които влизат в контакт със седалката, ни наболяваха геройски. Придвижвахме се доста бавно, но поне в прогнозата за времето бяха обещали, че няма да вали...
...Представете си двама подгизнали от дъжд и покрити с кал нещастници, които кротко куцукат нагоре по хълм, подпирайки се на две скърцащи колела. Даже може да сте ни зърнали за миг, ако в онзи ден сте били сред множеството безмилостно подминаващи ни автомобилисти...
Час и половина по-късно вече бяхме в Солсбъри, доволно уталожили вълчия си глад с по една порция местна скара и йоркширски пудинг в ресторантчето „Манастирите” (The Cloisters), и докато се шляехме безцелно в този вече добре познат ни град, на пътя ни се изпречи катедралата на Солсбъри. Освен с впечатляващите си размери, готическите си витражи, най-високата църковна кула във Великобритания и най-стария работещ часовник в света, катедралата е известна и с това, че в нея се съхранява най-запазеното от „четирите оригинални копия” (ако изобщо има такова понятие като „оригинално копие”) на „Великата харта на свободите”, подписана от английския крал Джон Безземни през Късното средновековие.
В осем вечерта вече се бяхме натоварили във влака. Малко ми трябваше, за да се унеса от напевното му тракане и да се събудя чак в Лондон. Помня, обаче, че последните неща, които се явиха в съзнанието ми, преди да потъна в блажен сън, бяха смеховете на пътниците от сутрешния влак, приятният желирано-хрупкав вкус на истински локум с бадеми, шумоленето на тревата, раздухвана от вятъра, в равнината Солсбъри и онзи сенчест мистичен кръг каменни блокове, чиито тайни всеки ден хиляди туристи се взират да отгатнат... напразно.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
