Продължава разказът на Маргарита Ангелова за пътуването из Чили. Ако сте пропуснали първата част, можете да я прочетете тук.
ГОЛЯМОТО ПЪТУВАНЕ
Продължавам с историята на още едно голямо пътуване. Не голямо, измерено в брой дни или брой постижения, а голямо като една част от живота ми, която ме сблъска с толкова нови емоции, чувства, мисли, приятели и предизвикателства!
Планината бе толкова голяма и просторна, а аз виждах само една хилядна от нея от моето работно място. Не можех и да си представя какво ме очаква в последните два месеца - месеците за път. Чаках с нетърпение този момент и търпеливо събирах информация.
През цялото време разпитвах абсолютно всеки за интересни и не много популярни места. Оказа се, че много от колегите ми са от различни краища на Чили и всеки ми разказваше за неговото родно място и накрая на разговора винаги приключваше с „Ако минете от там със сигурност сте добре дошли в моя дом”.
Идеята беше като дойдат приятелят ми Сашо и Митко Беров да тръгнем от Сантяго на юг и за тези два месеца да стигнем до най-южната точка на Чили – Пунта Аренас, преминавайки от Чили в Аржентина и обратно.
Основен акцент бе ски турингът! Обичам да карам ски безкрайно много, вълнувам се от по-технични карания, обичам и паудъра, но по-важното за мен е да съм просто в планината, когато тя е бяла, било то фирн, паудър или киша, стига условията да позволяват... просто планината. Ски турингът е просто перфектният начин да опознаваш нови планини!
Стопът в Чили върви много - пикапът, основното превозно средство на чилиеца, винаги може да побере теб, твоите приятели и цялата ви пътуваща къща!
Просто хората в Чили са някак освободени от предразсъдъци. Но ако предпочиташ да пътуваш на сигурно, най-евтиното в Чили е общественият транспорт. 800 километра за 12 евро звучи доста приемливо.
Още преди да дойдат Сашо и Митко аз вече бях зажадняла да пътувам и да опознавам. Имах щастието моята съквартирантка, Никол, да се окаже планински водач и човек, който обича ски туринга, катеренето, карането на колело, каяци и т.н. Пътувала изключително много и познава добре чилийските Анди и Пантагония. Имах щастието да срещна и две момчета, също планински водачи, катерачи, карачи и т.н., които от своя страна ми разказваха за други дивни места. Толкова вечери на винце са ми разказвали шеметни истории от пътувания. Бях събрала толкова много информация в главата си, че по едно време имах чувството, че ще се пръсна от емоции.
Накрая на разказите им, винаги казвах: „Добре, добре...стига, че не издържам повече!”.
Имаше няколко места, за които всички говореха най-много. На две от тях отидох с тях и наистина разбрах, защо непрестанно ги споменаваха....
КАХОН ДЕЛ МАЙПО
Кахон дел Майпо (Cajon del Maipo) за хората от Сантяго е нещо като Мальовицата на софиянци. Долината на река Майпо е перфектна за катерене, ски туринг, колела, рафтинг, минерални бани и т.н.
Само дето тази долина, сравнена с Мальовишката долина, е около 100 километра дълга, завършва с няколко почти шестхилядника, под формата на вулкани или обикновени върхове и още разкланящи се долини. Размери, които аз не бях виждала до сега.
Долината започва със селца и 50 километра асфалт, който впоследствие се превръща в черен път. В края на асфалта има една много уютна хижа, една от малкото хижи във вътрешността на планита в Чили въобще.
Ние бяхме с пикап и едно от момчетата, Симон, познаваше доста добре района, тъй като семейството му бе от района и имаха имение недалеч. Имение, в което живееха родителите, прародителите, 3-4 братя и сестри, няколко братовчеда, помощница, 10 котки, 2-3 кучета и т.н. По едно време имаше толкова хора в къщата, че им изгубих бройката. Но ни приеха с отворени обятия, пълни чинии и топли кревати, преди и след планината.
Но да се върнем на Кахон дел Майпо...
Почувствах се отново на мястото си – там, в дивото, без нито един човек, освен нас. Само ние и тези петхилядници – Серо Кастийо (Cerro Castillo, 5468 м) и вулканът Сан Хосе (San Jose, 5856 м).
Оставихме колата в началото на снега, сложихме ските, напълнихме раниците с храна, пиене и екипировка за бивакуване и тръгнахме да вървим между едни гигантски скални късове. Симон веднага отбеляза, че това мястото лятото се превръща в един истински болдър рай.
В един момент зашеметени от гледките и скалният лабиринт се озовахме пред ето тази гледка:
Тази постройка я построили приятели на Симон преди една година, за да могат да идват на това любимо място и да остават по-дълго, да катерят или пантят или двете заедно. Вътре ни посрещна кюнец, газова печка с пълна бутилка, бидон с храна и дюшеци на земята.
В този момент се почувствах толкова щастлива и удовлетворена да си седя пред тази къщура и да зяпам на 360 градуса около мен, че въпросът дали ще караме или не, беше само бонус над пълното щастие.
Все пак решихме малко да се поразходим и да надзърнем по-нагоре, а и леко да се пързулнем все пак.
На сутринта ни посрещна снежна буря и трябваше бързо да се евакуираме, защото трупаше много бързо. Този прекрасен момент споделих с Дидо, мой приятел от България, който дойде в Чили, остана при нас около месец, после тръгна на юг, а сега е нейде из Бразилия.
НЕВАДОС ДЕ ЧИЛАН
Заредена с много енергия, се прибрах обратно и веднага си запазих три почивни дни за следващата седмица. С Никол и още две девойки решихме да идем до района на вулкана Невадос де Чилан (Nevados de Chillan) и ски курортът със същото име, 600 километра на юг, където вече пейзажът доста се променя. Гори, вулкани, термални извори, селско стопанство и т.н.
Пътувахме през нощта, а на сутринта се озовахме сред една гора в къща, построена само от дърво и собствени източници на енергия и вода. Долу нямаше сняг, но 200 метра по-нагоре, в подножието на трите вулкана, той започваше и се увеличаваше прогресивно.
Нямахме план, нито очаквания. Бяхме там, за да се кефим, да опознаем една нова и различна част от Чили и да сме в планината.
В два поредни дни направихме разходки в два различни района. Единият се казва Shangrila и те изкарва с гледка към вулкана, а ако имаш палатка, с една нощувка можеш да го качиш без проблеми. Разходихме се в една от най-красивите гори, в които някога съм се разхождала и разбира се разходката приключи с подобаваща гледка и бутилка вино.
На втория ден имахме идея да се разходим около курорта и в подножието на вулканите. Вариантът да качим някой от вулканите беше бързо отпаднал, тъй като знаехме, че са необходими котки за горна част, а момичета нямаха такива.
Спуснахме се през една приказна горичка малко надолу и подхванахме встрани на една от пистите.
След гората излезнахме сред едни хълмчета, в дъното на които бяха трите вулкана.
Тук имаше значително повече сняг от района на Сантяго, а ни казаха, че сега е много малко, тъй като предишната седмица е валяло 5 дни дъжд.
Страхотни меки форми за лежерно каране и някое и друго трикче. Цял ден се мотахме из тях, тъй като времето беше страхотно, а и гледките не по-малко добри, към по-близки и по-далечни вулкани.
Към 16:30 решихме да се връщаме лека полека надолу и да отидем подобаващо да се изкъпен в някой минерален басейн.
Избрахме си си едно по заиграно склонче, като купа, но не по-дълго от 100 метра, което не беше технично. В по-огрятите му части имаше тънка кора и аз много добре го знаех, а когато има кора винаги карам много предпазливо. Започнахме да се пускаме една по една, а аз останах последна, за да се кефя до последно на гледката. Момичета се събраха долу на равното да ме изчакат и аз да се спусна. Беше супер кефско спускане, от тези, дето се отпускаш и ти иде да викаш от кеф.
Както се бях отпуснала, защото средата на купата беше с приятен омекнал фирн, реших последния завой да го направя голям и да врътна леко в страни на купата, където снегът ставаше на тънка кора. Отпусната, със сравнително голяма скорост и на кеф тръгнах да правя големия страничен завой, с гигантска усмивка на лицето, но усетих как вътрешната ми ска влиза под кората и в следващия момент се озовавам на земята.
Усетих болка, огледах се, видях една ска забита в снега, а другата на крака, който ме боли. Веднага размърдах леко, за да видя да не е коляното. Не беше. Тръгнах да извадя точковия автомат от обувката и усетих , че ми е трудно и боли. Когато извадих обувката, тя рязко натежа на крака ми и се кльофна леко настрани.
Беше ми ясно... усукала съм го и най-вероятно съм го счупила. Бързо натегнах обувката на макс, за да не усещам нищо и започнах да викам за помощ. Момичетата бързо се качиха при мен. Бяхме на 10 минути встрани от пистата, но вече нямаше никой защото беше 16:30 часа.
Но отново късметът беше с мен и в този миг минаха три моторни шейни. Единият водач дойде, качи ме на шейната, привърза крака ми към тялото си с едно въже и ме свали до единия паркинг. Там трябваше да изчакам Никол да докара колата и да слезнем в града, на час и половина от курорта и да търсим болница.
Вече знаех, че пътуването в Чили за мен приключва, особено след като в болницата ми казаха, че имам фрактура на фибулата и луксация на цялата тибия при глезена и че трябва спешно да ме оперират. Не ме болеше, дори като свалиха обувката. Момичетата бяха с мен до часа на операцията и даже нонстоп се бъзикахме за някви неща от деня, а приятели ми от Сантяго ми пращаха ободрителни снимки.
Най-тегавият момент бе да се обадя на Сашо и родителите ми, когато в България беше 4 часа сутринта, и да им съобщя, че съм си счупила крака на другия край на света. Но подкрепата на приятелите ми даде сили да се чувствам спокойна и да го направя. През нощта ме оперираха, а на сутринта имах нова придобивка в крака. Оказа се, че докторът е един от най-добрите в града и след прегледа тук в България, разбрах, че е направил доста добре нещата. Въобще в болницата се чувствах като на хотел, всички се грижиха за мен и бяха много дружелюбни.
Благодарение на това, че не ме болеше, нито преди операцията, нито след операцията, нито до този момент, се чувствах спокойна и приех, че явно ми предстои период, в който трябва да се прибера в България и да си почина малко от далечни пътувания, и може би да свърша някои неща, които се каня от години да направя, като да се запиша на немски примерно... хехе. Така, че станало каквото станало... дето се вика, „рисковете на професията”...
Та така върнахме се обратно в района на Сантяго, прекарах една седмица с приятелите си горе и долу, на рождени дни и празненства, промених билета си за връщане от 4 ноември на 21 август.
Направиха ми подобащо изпращане и се разделихме с обещанието, че рано или късно ще се върна отново в Чили, където още с пристигането си се почувствах като у дома си.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
