Моника Балабанова и Атанас Куцев са едно от онези вдъхновяващи доказателства, че да пътуваш по света не е трудно, скъпо или достъпно само за хора с много свободно време.
Тяхната история включва напускане на работа, преподаване на английски на будистки монаси в Непал, изкачване до базовия лагер за Еверест в Хималаите, месец в Индия, още толкова в Тайланд и Малайзия...
Можете да чуете разказа им на живо по време на Дните на предизвикателствата 2014, защото кой, ако не те отправят предизвикателство към представите ви за пътуване? Част от пътуването си споделиха и с нас.
Кои са Мони и Наско и как стиганаха до Непал?
Моника е завършила журналистика, Наско се занимава с фотография и снима документални филми. Преди да заминат, двамата работят заедно в офис на голяма международна компания, докато не разбират, че не е това нещото, с което искат да се занимават. Решават да заминат за Непал като доброволци – учители по английски на будистки монаси. Доброволческата програма продължава два месеца, но те удължават пътуването си с още два месеца, за да добавят към пътешествието си Индия, Тайланд и Малайзия.
Разбира се, в началото има колебания дали да напуснат работа, за да се впуснат в това приключение. Но избират пътешествието и са убедени, че това се е оказало правилното решение.
- С какво точно се занимавахте в Непал?
Мони: Преподавахме на малки будистки монасчета. Наско работеше с малко по-големи монаси, аз с най-малките. Занимавахме се с тях извънкласно, имахме пълна свобода да организираме часовете, за да може и те да се отворят към нас (понеже живеят в доста затворено общество).
- А вие какво научихте от непалския?
Наско: Знаехме 2-3 фрази на непалски и даже много ни се смееха. Едната беше „Джапар Ча Йо“, което означава „Искаш ли шамар?“.
- Какви са непалските ученици?
Наско: Децата бяха много дисциплинирани, участваха в час – вярно, единият заспиваше от време на време... Но не създаваха никакви проблеми. Бяха деца-мечта.
Мони: Наистина, подхождаха с такова уважение към нас, каквото не можехме да си представим. Не знам дали защото бяхме западни хора, по-вероятно беше уважението към по-възрастния. Другото, което ме впечатли, беше, че те живеят съвсем сами. Там няма кой да се грижи за тях. Въртят се на ротационен принцип – днес трима са отговорни да обелят картофите, други двама – да ги нарежат, сами се перат, сами се къпят. А най-малките са на 7 години – забележителна самостоятелност!
- Вие в самия манастир ли живеехте?
Мони: Прекарвахме половината от времето си в манастира, но понеже там имаше баня само с много студена вода, през другата половина от времето бяхме на мястото, където ни бяха настанили от организацията, с която заминахме на доброволческа програма.
- Какъв е животът в будисткия манастир?
Мони: Сякаш времето е спряло. Самите деца наистина са много изолирани.
Наско: Всъщност това е будистко училище с деца от 9 до около 20 години. След като завършат последен клас, децата могат да решат дали да останат като старши монаси, дали да продължат със светско образование... Интересно е, че повечето деца в манастира са от бедни семейства или без родители. Манастирът им осигурява покрив, образование, среда, храна – това е доста популярна практика в Непал.
Как минава един ден в манастира?
Мони: Има си много строга програма. Те стават в 5:30 часа, молят се, след това закуска, училище, в 11 обяд, междувременно имат чаосве и пак се молят, след последната молитва в 19 часа се прибират по стаите си да си пишат домашните.
- А как се забавляват?
Наско: Играят крикет и футбол, със спукана топка понякога. И тичат по стълбите по джапанки, докато Моника се държи за главата и се чуди дали няма да се пребият.
Мони: Всеки си представя смирени будисти. Но преди всичко те са деца – постоянно се бият, удрят се и са целите в рани. Отделно главите им са целите порязани от бръсненето.
Наско: А те си бръснат главите сами!
- Кой беше най-големия културен шок, когато пристигнахте в Непал?
Мони: При мен започна от самото кацане на летището. То е по-малко от Автогара София и чакалнята е навън. Ама съвсем навън. Там няма тротоари, няма асфалт почти, видяхме някакви маймуни да се прескачат из целия град, всички хора бяха облечени по един и същи начин – с традиционната дреха сари. И всичко е написано с едни буквички, които ние не разбираме...
Наско: За мен шок беше токът. Повече от 12 часа в денонощието няма ток. Примерно 3 часа има ток сутринта, после 6 часа няма, на смрачаване 2 часа пак има, след това 6 часа няма и има два часа ток през нощта. Както и това, че водата не може да се пие. И е много мръсно. Но в крайна сметка това е психологическа бариера, която трябва да преминеш.
Мони: Бяха ни предупредили изрично в никакъв случай да не ядем нищо от улицата. Обаче още първата вечер като излязохме и видях да бъркат едно жълто, като кашичка, с ароматни подправки, в чинийка от листо – и до ден днешен не знам какво ядох, но се престраших още на първия ден.
Наско: А най-забавното е, че с това нещо ни дадоха една лъжица, която после си взеха и я измиха.
Мони: А миенето е потапяне в кофа с мръсна вода, малко веро, само се потапя – и е чисто!
Наско: Трябва да разкажем и за трафика. Представете си, че на двулентов път се движат шест колони с коли, всяка една в различна посока. Там няма светофари, няма пътни знаци, настилка също няма, сигнализацията е с клаксони и може да ти гръмне главата. Те имат една пешеходна улица, дълга 50 м, с която много се гордеят, защото навсякъде другаде е разрешено да минават коли.
Мони: Представете си една много малка улица в 8 часа вечерта, когато е абсолютно тъмно, защото ток няма. По нея се разминават мотори във всички посоки и минават хора.
Наско: Най-интересното е, че няма катастрофи.
- Разкажете малко за преходите из Хималаите.
Наско: Монасите имат график за молитвите и понякога има поредица от десет дни, в които трябва да се молят по цял ден и ние нямаме часове. Решихме да отидем до тридневен преход до връх Пунхил, където трябваше да се качим на малко над 3000 м, откъдето се вижда целият Хималайски масив. Решихме обаче да отидем малко по-надалеч до базовия лагер за връховете Анапурна, който е на 4130 м. Изкарахме Бъдни вечер там, невероятни звезди и небе, невероятно преживяване. Като казват, че Хималаите са по-близо до боговете, не е лъжа. Аз съм човек, който много вярва в научно обосновани неща, но там е друго.
Мони: По време на друга такава пауза без уроци се отправихме с един приятел към базовия лагер на Еверест. Направихме преход от две седмици, като най-голямата височина, до която стигнахме, беше 5545 м. Заваля сняг последните няколко дни и стана още по-магично и с много по-силно усещане, че си в Хималаите. Имаше и предизвикателства – нямахме карта, бяхме извън сезона и нямаше много хора, които да ни помагат... Нямам идея как се справихме честно казано. Но преживяването беше прекрасно.
*
Още за преходите в Хималаите и полезни съвети можете да чуете по време на презентацията на Наско и Мони по време на Дни на предизвикателствата 2014.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
