В прегръдката между Пирин и Родопи започва пътят за село Лещен.
То очарова с девствена природа и автентичност, които те карат да се чувстваш така, все едно си се завърнал към корените си.
Отдалечавайки се от Пирин планина и навлизайки в Родопите, колата прави все по-чести завои, губещите се в отсрещните хълмове. Изкачването е бавно, но панорамата, която се разкрива е толкова пленителна, че забравям за динамиката, на която ме е научил градският живот.
Идвам тук в разгара на пролетта и гората се е разлистила във всички нюанси на зеленото. Тук-таме се мяркат и сиви клони, чакащи новата си премяна. По върховете пък като стражи стърчат борове, неподвластни на годишните сезони. Докато снимам през отворения прозорец, пред мен се появява олюляваща се дървена табела с надпис „Лещен”.
Паркирам в центъра, точно пред храм „Св. Параскева”, издигнат през 1836г. Минавам по утъпкана пътека и пристъпвам в малкото дворче на църквата. Почти се превивам на две, за да мина през ниската порта. Най-впечатляващото в храма са двата огромни стенописа на лявата му стена. Те изпъкват с необичайно големия си щрих и ярки цветове.
От храма започва калдъръмена пътечка, която преминава покрай кметството. От двете ми страни се редят двукати къщи, целите от камък и дърво. На портите им висят тежки катинари, а в дворовете им има избуяла трева. Това не е чудно, тъй като в селото живеят само десетина души. Повечето къщи са изкупени от софиянци, които ги навестяват през лятото и по празници, през останалото време обаче пустеят.
В края на пътечката се е сгушила къщичка, досущ като от приказка на Братя Грим. Схлупена, със сламен покрив, мънички прозорчета и цялата измазана с глина. Ниска ограда опасва дворчето, потънало в зеленина, а от верандата на къщата се открива гледка към цялото село. Зад Глинената къща се шири гъста борова гора, от която вее хлад.
По пътя надолу виждам сивите покриви на къщите, които са като сгушили се в студа врабчета. Връщам се в центъра на селото, което вече гъмжи от хора, дошли да си припомнят вкуса на живота. От кръчмата се чува потракване на чинии и весели възгласи. Все пак, едно истинско пътуване в Родопите не може да мине без дегустация на местните специалитети.
Виждам табела с надпис „Галерия” и тръгвам след стрелките оказващи посоката. Прашните ми обувки ме водят пред една малка порта, зад която ме гледа спретнато дворче, изпъстрено с най-различни цветя. Стопаните на къщата ме посрещат с топли усмивки. Това са поетът Борис Христов и жена му Дарина. Те прекрояват някогашната плевня в галерия, която всекидневно се посещава от любопитни туристи.
Стопанинът ме въвежда през входа, пуска „изискан джаз“ и ме оставя да се наслаждавам на красотата. На самия под, облегнати върху стената, се редят картини на Милко Божков, Захари Каменов и самата Дарина. Компания им правят дървопластики и съдове за бита, дело на Христо Йотов, както и изделия от камък и фотографии, чиито автор е самият поет. Най-ценната творба в експозицията обаче е гледката през трикрилия прозорец – тучни зелени поляни, лъкатушещи хълмове, а зад тях заснежени върхове, обгърнати от бяла мъгла. Щастливи са тези, които посрещат и изпращат деня с поглед, вперен в родопската шир!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
