Въпреки студеното време, ние сме решили да ви стоплим с един летен спомен!
Краят на месец юли – горещо като в пъкъла. В това време морето си е истинско мъчение за мен и предпочитам да си спретна двудневно усамотение в планината. Досега не се бях качвала на Райското пръскало и всички мои познати, имали вече тази чест, ми казаха: „О, много път е, да си знаеш!“. „Колко ли пък да е много?!“ – мисля си аз. Според информацията, която откривам в няколко планинарски форума, маршрутът се изминава за има-няма 4 часа в едната посока. Тъкмо време да поразсъждавам за смисъла на живота.
09:00ч сутринта съм в местността „Паниците“, край Калофер, откъдето започва пътят за Райското пръскало. (Един съвет – водопадът и цялото преживяване наистина са впечатляващи, така че ги споделете със специален човек.) Дълго време отлагах срещата с Пръскалото, но сега знам, че съм избрала точния момент.
Натоварена с раница, която едва закопчавам на тръгване, започвам първото изкачване от маршрута. След 10-ина минути ми става толкова горещо, извод тежестта на раница и големия наклон на пътеката, че си казвам: „Ако е така догоре, много път е!“. Започвам да разбирам какво са имали предвид моите познати.
Леви-десни, дишай-издишай. Презрамките на раницата опъват яко назад, но гледам да не обръщам внимание. Тъкмо когато си мисля, че мога да изкача поне още три такива баира, трудното свършва. Понасям се по прекрасна равна пътека. Казвам „понасям“, защото след драпането по изморителния наклон, сега имам чувството, че направо летя. Единственото неприятно е слънцето, което не се пести, а щедро размахва огнени езици.
Преди да изпие силите ми, се шмугвам в прохладна гора. Тук поне не трябва да нося допълнителния товар на жегата. Правя кратки почивки, утолявам жаждата и продължавам. Път ме чака, а ми се иска да стига до обяд, за да разпънем палатката. Сега ще попитате „ние“? Да, нали в началото ви споменах, че това място трябва да се сподели със специален човек!
Докато предвкусвам бобената чорба, която се моля да ме чака в хижата, стигам до последното изкачване. Но както са казали старите хора: „Споделената радост – двойна радост, споделената мъка – половин мъка!“ Позовавайки се народната мъдрост, вече позабавила ход, вървя към края на пътеката. Казвам си „още малко, още малко“. Излизам от гората и го виждам!
Оттук изглежда, че водите му се спускат на забавен кадър. На фона на огромните скали, огрени от слънцето, се разлива Райското пръскало! Толкова искам да го гледам, да не откъсвам очи от него, че за миг забравям за товара на гърба си.
– Свали си раницата. Заслужена почивка! – разлива с закачлив глас зад мен, в който прозира искрена радост и усмивка.
Най-после! Дълго чаках срещата с това Райско пръскало. Следобед ще му се порадвам по-отблизо, а сега е време да навестя хижа Рай и да разпъваме палатка. Оттук до хижата има 5 минутни приятна разходка. Ухае на билки. Горещо е, но съм твърде доволна, за да обръщам внимание на това. Пред хижата е пълно с хора, които се смеят, хапват и се суетят около импровизирания си бивак. Ние си търсим по-специално място, разбирайте по-тихо, защото навалицата около хижата може да се конкурира с тази на Витошка в петък вечер. След 10-минутно спускане в гората, намираме горе-долу равен терен за палатката. Имаме и огнище, че и две чудни дръвчета, между които да опънем хамака – истинска стая 5 звезди!
12:30 часа. За щастие в хижата има боб, за нещастие – не е най-вкусният, но става да потушим разбунтувалите се стомаси. След обяд жегата натежава още повече. Май е време да пробвам хамака. Докато го правя, „отнасям плувката“. Май пътят си е взел щедра част от силите ми. За сметка на това, следобед съм готова за нови подвизи. Тръгвам към водопада без багаж, само с фотоапарата. Пия вода от чешмата до хижата и поглеждам към Пръскалото. Чудно нещо е водата – живот, енергия, мощ.
Минавам покрай каменен параклис, който един баща – Петко Илиев от Сопот – строи в памет на своя син Илия. През 2003 г. 24-годишното момче е повлечено от лавина под връх Ботев. Храмът е и в памет на всички туристи и алпинисти, загинали в Централната част на Стара планина. В строежа се включват стотици доброволци. Някои от тях имат сходна съдба като Петко Илиев. Сещам се за филма „Пътят към Сантяго“, в който бащата поема по Сантяго де Компостела, за да извърви пътя, който покойният му син не успява…
Пътеката към водопада е тясна и стръмна. Чувствам, че планината ме приютява в своя олтар. Пред него човек може да се изповяда свободно и да му олекне. Планината не съди, тя само изслушва. Мълчи като мъдрец, който те оставя сам да откриеш отговорите на въпросите, които търсиш.
Хлад и влага се разнасят във въздуха. Наближавам водния пад, който бучи. Усещам малките водни капки, които полепват по косата и дрехите ми. Вече съм съвсем близо. Заставам до мястото, в което водата със сила се разбива в скалите. Поглеждам нагоре. Сякаш водопада наистина се спуска от самия Рай или поне от място, близо до него.
Обръщам се към пътя, по който дойдох. Зелените върхове на Балкана се къпят в залязващото слънце. Небето е толкова ясно, че сякаш мога да видя до края на света. Хълмовете се редят един зад друг като върволица. Сърцето на Балкана… тук се убеждавам, че може да има толкова много хубост на едно място, че да не можеш да й се наситиш. Обичам да съзерцавам. Тогава мога да чувам, да усещам, да запомням. Такова място може да се възприеме само с дълго съзерцание, така че разумът да разбере неща, които сърцето вече знае.
Бавно се спускам надолу към палатката. Връщам се към битието. Мисля си за топъл душ, храна, приготвена на огъня и за звезди. Всъщност те са основната причина да съм тук, да сме тук. Преди време се замислих, че отдавна е съм виждала небето, нощното небе. В града небе няма. Има една черна бездна, надвесена над уморени души. Уморени от работа, от „контакти“, че и от себе си дори. Тук небето е като златна нива. Семенцата й поникват едно по едно и докато се усетя, са обсипали целия небесен купол.
Движа се в тъмното с фенерче в ръка. Търся някой хълм, от който звездите да се виждат още по-ясно. Студен вятър издухва и най-малкия спомен за топлина. Чува се само свистенето покрай ушите ми и хлопките на конете, вързани наблизо. Поглеждам нагоре. Виждам Млечния път, Голямата и Малката мечка, все неща, които ги няма в града… „Струва си!“ – това си мисля, докато се взирам в милиардите златни точици. Всичко, което провокира диалог със самия теб, което те прави по-добър, осъзнат, хармонизиран – за него си струва да дадеш всяко усилие, жертва и цялото си време, тук на земята и отвъд нея.
Храна край огъня
Единение с природата
Небе
Думи
Без думи
…и човек, с когото да ги споделиш…
Струва си!
***
Полезна информация:
Пешеходният маршрут към водопад Райското пръскало започва от местността „Паниците“. Тя се намира на 4 км от Калофер. Там може да оставите автомобила си. След 20-30 мин. вървене ще навлезете в Национален парк „Централен Балкан“. Следва 20-30 мин. ходене през буково-дъбовата гора. По пътя се откриват красиви гледки към резерват „Джендема“ и върховете: Ботев, Равнец, Капаклия, Арманкая и Хайдута. После имате 30 мин. вървене, докато стигнете входа на резерват „Джендема“. Тогава започва по-сериозното изкачване.
Тук ви очаква спускане до речното корито и след това стръмно нанагорнище, докато се изкачите до Малкия купен, зад който се намира водопадът. Тази част може да ви отнеме между 1 ч. и 30 мим. до 1 ч. и 50 мин. След това ще видите водопада в далечината, а до хижа Рай имате само 5 мин.
За да стигнете до самото Райско пръскало, имате още около 20 мин. преход от хижата по маркирана пътека.
Време за изминаване: между 3 часа и 4 часа.
( В моя случай 3 часа и половина с багаж)
***
Текстът и снимките са предоставени от блога "Пътеписаници"!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
