Вкусната храна може да се ползва по много начини – както за съблазняване, така и за лекуване на любовна мъка. Книгата „Разбито сърце и спагети“ на Джулия Мелучи е от онези леки четива, които разказват истории за любовни неуспехи, подправени апетитните рецепти.
Джулия готви на всевъзможни мъже - от любящ алкохолик до типичен нюйоркчанин, който се страхува от сериозно обвързване, застаряващ антиконформист и цели двама писатели. Всяка от любовните връзки й носи радости, сълзи и купичка спагети за капак! Историите й за живота в Ню Йорк са преплетени със стари семейни италиански рецепти - храна за разбити сърца.
Прочетете откъс от „Разбито сърце и спагети“, а в края научете как можете да спечелите книгата от Peika.bg и издателство „Слънце“.
*
Баща ми беше оториноларинголог, дума, която все още обичам да произнасям, макар вече всички да използват по-краткото понятие „Уши, нос, гърло“. Като малка много се гордеех с факта, че баща ми е лекар. В първи клас, докато учехме азбуката, ме накараха да измисля дума с буквата В и аз казах „вена“. Струваше ми се, че съм изключително умна, за да знам такава дума. Във втори клас, за една училищна презентация, представих диаграма с размери 80 х 65 см със схема на устройството на вътрешното ухо, която свалих от стената в кабинета на баща ми.
А кабинетът му се намираше в мазето на къщата ни. В долното ляво чекмедже на голямото си махагоново бюро татко винаги държеше близалки и ги раздаваше на децата, чиито сливици вадеше. „Каква искаш – ягодова, черешова, гроздова или шоколадова?“, чувах го да пита някое от тях, докато минавах случайно покрай вратата, с утешителен тон, който собствените му деца рядко чуваха. Завиждах на малките му пациенти.
Докато дойдеше време да се видим след края на работния му ден, баща ми обикновено беше изтощен от натоварващата си работа. Докато с братята и сестрите ми растяхме, семейните вечери бяха доста напрегнати. В редките случаи, когато се отпускаше с чаша уиски с лед, татко обичаше да се занимава с хобито, което го успокояваше най-много след голфа – играта на думи в „Рийдърс Дайджест“. Макар майчиният му език да бе италиански, английският му речник можеше да се мери с този на повечето професори по английска литература. У дома никога не говореше на италиански и ние така и не научихме езика. (Това все още не ми дава мира.) Чувахме го да говори на родния си език единствено когато по време на вечеря позвънеше някой пациент италианец, чието дете се е задавило с рибена кост или страдаше от някаква друга болежка. Ако вечерята минеше без прекъсвания, след това той ни изпитваше с помощта на играта от списанието, за да научим добре правописа. Докато майка ми миеше чиниите, баща ми пиеше еспресо или ядеше праскова, нарязана и поставена в чаша червено вино, а ние похапвахме десерта, приготвен от майка.
Баща ми показваше обичта си към нас с различни малки жестове. В летните вечери, след като се нахранехме, ни водеше на разходка из кварталните магазини за дрехи. Като натурализиран американец до мозъка на костите си, той много обичаше един магазин за ретро облекла на име „Завръщането на Лулу“, в който се продаваха класически модели джинси „Ливайс“. Купуваше ни дрехи и имаше слабост към старите дънки с кръпки от пъстри платове на коленете. Когато трябваше да ходи в болницата за вечерна визитация, примамваше някой от нас да го придружи с обещанието за сладолед в „Карвъл“ – любимата му сладкарница.
Майка и татко излизаха на вечеря само двамата всяка сряда – неговото наказание, задето играеше голф три пъти седмично. Ходеха в някой от най-добрите местни италиански ресторанти: „При Томазо“ или „Понте Векио“. Аз все се чудех какво ли си говорят родителите ми, когато нас, децата, ни няма на масата. Майка ми редовно отбелязваше, че били една от малкото двойки, които непрекъснато разговаряли, за разлика от сериозните мъже и жени, които седели един срещу друг, дъвчели и се взирали в празното пространство, но аз никога не й повярвах. В съботите излизаха с други двойки в по-елегантни заведения, обикновено „в града“. През тези вечери баща ми се гласеше дълго-дълго пред огледалото, окачено върху вратата на гардероба. Пробваше една вратовръзка, след това я сваляше и слагаше друга, после решаваше, че май е най-добре да носи папионка. Майка ми стоеше и го чакаше, готова да оскубе къдравата си кестенява коса, фризирана преди часове. „Сигурно съм единствената жена, която чака съпруга си да се облече, за да излязат“, натякваше му тя.
Тъй като баща ми бе израснал в Европа по време на Втората световна война, когато храната не достигала, той не допускаше нищо в къщата да се изхвърля напразно. Умееше да готви едно: супа минестроне, рецепта, породена от дълбоките му страхове да не остане неизползван хранителен продукт. Всяка събота, когато валеше или бе твърде студено за голф, го заварвахме да тършува из хладилника и да вади всичко, което изглеждаше готово да се развали, и да го слага в супата. Независимо от какво го приготвяше, кулинарното му творение неизменно ухаеше на домати, пушен бекон и зеленчуци. Винаги слагаше и малко овес, което правеше ястието приятно засищащо. Най-забележителното в супата на баща ми обаче беше, че нарязваше всички съставки с хирургическа прецизност. Аз не мога да ги нарежа така, колкото и да се опитвам.
*
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Разбито сърце и спагети“ на Джулия Мелучи (Издателство „Слънце“).
Как?
В коментар под статията тук довършете изречението: „Ястието, което ми напомня на детството, е...“
Победителя ще изтеглим в жребий и ще обявим във фейсбук страницата на Peika.bg на 17 ноември 2014 г.
Късмет!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
