Рекламистът и общественик Радослав Бимбалов представя романа „Екстазис“ в Пловдив - Кино, театър и книги - Peika.bg

Плътната и хипнотична проза на Бимбалов развълнува посетителите на официалната премиера на романа.

Още с излизането си в книжарниците новият роман от рекламиста и общественик Радослав Бимбалов покори класациите и се превърна в най-търсеното заглавие на щанда на издателство „Сиела“ на Пролетния панаир на книгата.

След изпълнената с емоции премиера в София „Екстазис“ ще проговори за пръв път и в родния на Бимбалов Пловдив!

По време на фестивала „Пловдив чете“ на 22 юни 2023 г. от 19:00 ч. заповядайте в Lucky Дом на Киното – Пловдив (ул. „Уилям Гладстон“ 1), където заедно ще потеглим към едно място, в което любовта и смъртта съществуват паралелно.

Със своята нестандартна презентация авторът на сборника с разкази „Млък“ успя да смае своята аудитория, така че не пропускайте преживяването „Екстазис“, входът е свободен, а повече информация може да откриете тук. 

Кое е това, което различава хората от машините? И може ли любовта да е онази вечна парола, властваща „отвъд и обратно“?

Година след появата на сборника с разкази „Млък“ проницателното перо на писателя повежда читателя из криволиците на човешкото битие чрез крехката, но внушителна история на „Екстазис“.

В нея главният герой Михаил е част от онзи неизбежен десерт на живота – смъртта. Той е невидим участник в последните мигове на хора, отиващи си по особен начин – в момент на преживяване на силна емоция. Михаил събира последните им дихания по заръка на този, който е създал всичко и наричан ничий.  И се справя с тази задача, докато из спомените му не се разлеят ръждивите коси на Лара. И любовта не се изправи пред смъртта.

Триумф на фантазията и думите, „Екстазис“е свидетелство зановаторското майсторство и тънкия психологизъм, с които Бимбалов оголва човешката душа и припомня изконни ценности. Плътна и хипнотична проза, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в коментара си за съвременния свят.

 „Обичам книги, написани с усет към езика. Книги, които те примамват с тънкия опиум на разказването, където няма случайна дума и всеки ред отключва нови врати и сетива. В точката, от която говори невидимият разказвач – събирач на последни дихания, се срещат смърт и любов, меланхолия и ирония, страх и утешение. И една увличаща лична история сред чуждите истории за край. Отдавна не бях чел така изящно написана книга като „Екстазис“ на Радослав Бимбалов.“

Георги Господинов

„Потънете в „Екстазис“. Обещавам - ще се почувствате добре. Даже отлично ще се почувствате. Толкова отлично, че – сигурен съм - ще се тюхкате защо е свършило това романно екстази. И тогава – вече пристрастени, може да се върнете и да го прочетете отново.“

Митко Новков

Из „Екстазис“ от Радослав Бимбалов

НА

ПАРТЕРНИЯ

ЕТАЖ

В

ОЛЮЩЕНАТА

триетажна кооперация, свила се покорно до мрач­ната църква, едни бели череши къкреха лепкаво на газовия котлон в кухненския бокс. Над гърлото на голямата обгорена тенджера се надигна белезника­ва пяна, въздъхна и се отпусна обратно. Старицата в престилката пъхна решетестата лъжица и разбърка внимателно сгъстяващото се сладко, а после избърса ръце в наедрелите си хълбоци и се премести до мив­ката. Чакаше я купчина съдове и тя се захвана да ги търка с разпенена гъба.

Облегнах се на кухненския плот, на сантиметри от жената, която изобщо не подозираше, че съм ѝ на гости. Беше на онази порядъчно напреднала възраст, когато пъргавината се превръща в припкаща непохватност. Ръцете ѝ, загубили еластичност и сила, поизпускаха ня­кои неща, но тя не спираше да шета, сякаш нямаше да ѝ стигне времето. Може би пък беше точно така, все пак аз бях при нея.

Възрастната жена извади една чаена лъжичка, за­бърса я с престилката си и затътри чехли обратно към котлона. Разбута шапката от бухнала пяна и загреба на върха на лъжичката от гъстото сладко. Вдигна го на ни­вото на очите си да го огледа, подуши го с нос, а после го задуха леко да поизстине. Наклони лъжицата и една лепкава капка се стовари върху нокътя на левия ѝ па­лец. Размести леко пръст и се загледа в гъстата капка – тя само мудно се килна, но не се разля. Жената доволно изсумтя и дръпна тенджерата от котлона. Обра с реше­тестата лъжица пяната, а после взе бяла памучна кърпа, грижливо загърна тенджерата и остави размекналите се череши да се сгъстяват. Признавам, дояде ми се. Си­гурен бях, че някога съм лапал мека дебела филия, на­мазана с разтопено масло и полята обилно със сладко, което близва надолу коричката на хляба, цапа пръстите и залепва по устните. Звучеше ми като спомен, нищо че езикът ми, верен на правилата вляво, категорично от­казваше да върне каквото и да било усещане за самия вкус на сварените бели череши.

***

Дали наистина изпитах глад? Вляво не съществува не­обходимост от ядене. Дори не се налага да дъвчете шо­колад, за да си набавите триптофан – онази аминоки­селина, която налива серотонин. Сещате се, хормонът на щастието.

Щастието вляво е неизмеримо и неизчерпаемо. При това се случва по неспасяемо неочакван начин, поняко­га кретенски различен от всичко преди. Откак съм вля­во, често прекарвам дните си, яхнал боцкащия клон на някой бор на метри от земята. Правя си самолетче от лист хартия, с два пръста го мятам надолу в дерето, а то хваща първия срещнат вятър, врътва кръгче около връхчетата на накацалите по стръмното дървета, ряз­ко се издига обратно нагоре и се връща при мен. Хва­щам го и хвърлям отново. И така с часове, изпитвайки неописуема наслада от безсмислената лекота на едно самолетче, направено от празен лист хартия.

Ако ме имаше, ако не бях вляво, борът щеше да заби­ва нокти в задника ми. Само че тялото вече не участва, не се меси в усещанията ми, не пречи на съзнанието ми да води пълноценен живот. Друг вид живот е. Не знам дали е по-хубав, как да сравнявам? На онзи, предишния, не съм му робувал дълго.

***

Жилището беше съвсем малко. От входната врата се влизаше в тясно коридорче, което водеше до скром­на дневна с прилежащ кухненски бокс. Имаше спалня с размерите на гардероб и миниатюрна баня, в която душът капеше право върху тоалетната седалка. Един­ственият прозорец на дневната гледаше в главите на минувачите, затова дантеленото перде в долната по­ловина на стъклото никога не помръдваше. Партерно жилище. Някъде назад във времето, много преди ста­рицата с къкрещите бели череши, тук може би е живял портиерът.

Когато дойдох сутринта, жената точно излизаше от кооперацията – ситнеше по разместените плочки на пътеката към съседната църква. Клатушкаше се пред мен прегърбена, в дълга широка пола, светла коприне­на риза с къси ръкави и овехтяла дамска чанта на рамо. Бе вчесала белите вълнисти коси, а по устните ѝ, като символ на вечната женственост, деликатно проблясва­ше бледо червило. Следвах я на няколко крачки. И без това нямаше как да ме хване под ръка за опора.

Прекръсти се три пъти, докато влизахме в църква­та, свела глава в молитвени думи. Спря се до една ико­на с масивна рамка от изящни златисти орнаменти и я погали със сухата си, жилеста длан. Наведе се и допря устни, притворила очи, а после се отдръпна и ме остави да зяпам изрисуваното безплътно женско лице и нере­ално тънките ръце, държащи пеленаче с лице на въз­растен. В иконата имаше нещо изморено и обречено, мъка отвъд разбиранията на този свят. Но старицата не я целуна от състрадание. Към иконите човеците проя­вяват конкретни очаквания, свръхнадежди, сякаш тези издължени рисувани хора са способни да изпълнят вся­ко поискано чудо. Спрях очи в смаленото човече в скута на мадоната. Не намерих прилика с ничий, но не ме слу­шайте, аз така и не съм го виждал.

Свещеникът излезе иззад олтара. Беше млад – бра­дата му още бе мека и свежа. Възрастната жена се за­втече да му целуне ръка, но той я изправи с длани на раменете ѝ.

– Отче, аз за утре да питам… – вдигна глава към него дребничката старица.

– Поменът, да… Кога минаха тия четиресет дни… Всичко ще е наред, не се тревожи – успокояваше я све­щеникът, докато я изпровождаше навън под ръка.

Оставих ги за малко сами. Бях се зазяпал в дърве­ното плитко сандъче с пясък долу в ниското. Пламъ­кът топеше жълтеникавия парафин, горещите капки падаха в пясъка, сред миниатюрната гора от свещи, по­никнали там в чест на отвъдното. Тази свещичка едва ли ще догори цялата. Ще я изхвърлят, за да отстъпи място за следващата. Сандъче като живота – няма мяс­то за всички.

Миг преди да се приберем обратно в кооперация­та, некрологът на входната врата сякаш ме дръпна за тениската. Възрастната жена влезе, а аз залепнах с очи в белия лист с черен кръст отгоре. Под скръбната вест стоеше нейната снимка – белите вълнисти коси, съща­та уморена усмивка. Нейното лице в некролог. Трябва­ше ми известно време да осъзная какво виждам.

Вече бяхме в кухнята ѝ. Старицата запали с едно щракване газовия котлон, кипна вода и изсипа вътре пакет жито. Остави го да къкри, а очите ѝ плувнаха. Под­пря се на плота, главата ѝ висна надолу. Не помръдваше, в пълна тишина, завряла поглед в пода. Стоях в другия край, не си направих труда да се приближа. Рано беше.

– Ще ти сваря белите череши, сестричке. Всичките ще са за теб – прошепна жената в празната кухня. – За другите ще има жито.

Като се свари, го изсипа върху един чаршаф на ди­ванчето в кухнята да изпръхне. После седна до него и се разплака с едри сълзи, без глас. Не че имаше кой да я чуе. Дори аз официално не бях там.

***

Представете си някой ден да погледнете огледалото и там да няма нищо. Знам, звучи като кошмар или ев­тино страшен филм. Жената от партера до църквата беше остаряла с близначката до себе си. Не знаех как сестрата си е отишла преди четиресет дни, а и вече ня­маше никакво значение. Тогава съзрях очевидната ѝлипса. Всичко в апартамента беше чифт – две четки за зъби, две хавлии, две легла. Едното си стоеше оправе­но, с прилежно опънати чаршафи, сякаш близначката можеше да се прибере всеки момент.

Не можеше, знаех това. Вече беше в чакалнята на бя­лото нищо и прогресивно забравяше всичко, включител­но сестра си, която припряно загръщаше сладкото с бели череши, току-що свалено от газовия котлон. Остави го встрани, до купата с хълмчето от жито, покрито с плът­на перука от пудра захар. После се врътна, направи две болезнени крачки и поседна с мъка на малкото диванче под прозореца. Умората се кротна до нея. Денят беше не­типично дълъг – беше отишла до църквата да изговори всичко за помена утре, после свари жито, че и обещаните бели череши. Клепачите виснаха над мътните старче­ски очи. Главата ѝ натежа толкова, че се килна встрани и дръпна цялото тяло върху диванчето. Видях как жена­та поляга бавно, остави се на умората. Захърка тихо, а аз поседнах в изтърбушения фотьойл и качих поглед към тавана. Тъжният пожълтял полилей с две отсъстващи чашки вероятно щеше да е компанията ми до сутринта. Здравей, полилей, казах му. Мълчи. Не съм очаквал друго.

***

Не беше минало много време, когато усетих, че хърка­нето на възрастната жена се засилва. Сякаш започна да диша по-трудно, да се дави. Пристъпих към нея и приседнах на диванчето. Щях да хвана и потрепващата ѝ ръка, ако бях съвсем там.

– Здравей – изхриптя изведнъж старицата, ококо­рена, широко усмихната.Сепнах се. Не, не беше възможно.

– Ела, ела… – продължи с усилие да говори жената.

Дишаше все по-трудно, през суха, давеща кашлица. Изправих се и се огледах. Бяхме само двамата. Така де, аз бях почти.

– За… черешите ли… дойде? – Гласът на възраст­ната жена вехнеше, губеше се в опитите ѝ да си поеме въздух.

Ако бях съвсем тук, щях да усетя миризмата, която би трябвало да идва откъм котлона. Чак сега чух леко­то, едва доловимо свистене. Припряната, вечно шета­ща старица с несръчни омекнали пръсти бе дръпнала тенджерата със сладко от огъня, който бе изгаснал отдавна, но газта не спираше да извира през малките дупчици, безмилостно изпълвайки малката дневна с отровна тежест.

– Да, сестриче… И аз… искам – със сетни сили про­шепна старицата, преди да затвори отново очи. Вдиша мъчително, закашля се, потрепери на малкото диван­че, усмихна се широко и после бавно пусна последния си дъх. Наведох се, допрях устни до нейните и внима­телно го поех.

На диванчето, в пълна тишина, кротуваше тялото ѝ. Едно от чифт.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!