Как в един дъждовен неделен следобед резиденция "Врана" разкрива една своя тайна.
В последния ден на месеца, в последната дъждовна неделя на това лято и последния ден за безплатни посещения, най-накрая се натоварваме в колата с крайна дестинация резиденция “Врана” в София. Съвсем неслучайно и абсолютно предвидимо времето всячески се опитва да пресече ентусиазма ни, но какво ли знае времето за нашия ентусиазъм!
Вали, и да, краят на юни е, а градусите са пренебрежително малко над десет. По никакъв начин това начало на деня не подсказва да се превърне в “страхотно е, че го направихме!”.
Пристигаме на входа, където охранителят ни подканя да настигнем групата с посетители и да се възползваме от беседата на екскурзовода. Мислено отхвърлям идеята да слушам монотонното бърборене на застаряващ многознайко и въпросите на свръхлюбопитна лелка, но преглъщам предразсъдъците си и нагазвам в калната пътека. Минаваме набързо през няколко дървени мостчета, стремейки се да настигнем гъсеницата от чадъри, която означаваше местоположението на групата.
Провирам се през шарената върволица от различни стилове, цветове и шарки пъстроцветни чадъри и с интерес откривам младо момиче с широки светли очи да разказва с чаровно притеснение историята на линолеума зад нас (За пореден път правя забележка сама на себе си да не робувам на стереотипи!).
Точим се послушно под напевното барабанене на капките и спираме задружно в облак от чадъри, за да послушаме любопитни факти за всеизпълващата зеленина около нас.
С удоволствие оставяме групата ни да се отправи отново към изхода, в опит да се спаси от влагата и носталгията. Отправяме се в категорично обратна посока, решени да открием нещо любопитно, нещо интересно, нещо, което да разказваме в последствие... да споделим нещо тайно.
Връщаме се назад, за да направим на спокойствие снимките, които търсим.
Оглеждаме през обективите на посредствените си плоски телефони, в опит да открием онзи таен, мистериозен, прикрит и неоткрит от всички останали детайл, който да ни впечатли на друго ниво.
Откриваме го в единствената неутъпкана алея, която обещаващо води към нищото. Ето, че сме се озовали сред паднали надгробни плочи, върху които с малка доза ужас и водопад от вълнение откриваме едва четливите имена на... домашни любимци! Мрачен дъждовен следобед...странична алея в отдалечен парк... тишина... плочи с имена... Мечо, Буби, Милало, Хармания... и това ако не е сценарий за филм!
Ако някой беше казал, че в дъжда ще прекараме толкова приятен следобед, бих го приела с известно количество недоверие. Следва само хубава храна, добра компания и чаша вино...
Каква неделя само...
Няколко задължителни неща, които да направите, докато сте в парка:
- поседнете на сухите пейки зад дървената къщичка на Георги Димитров, за да погледате езерцето с лилиите, удобно скрити както от дъжда, така и от хорските погледи.
- търпеливо изчакайте момента, в който ще стигнете до американското коледно дръвче и галантно придърпайте половинката си за една незабравима целувка “under the mistletoe”.
- оставете цялата група да тръгне към изхода на парка и си позволете да се загубите из алеите на тази царствена градина. Ако уцелите неутъпкана алея, водеща привидно наникъде – задължително тръгнете по нея.
- не забравяйте тайничко да направите снимки на девойката, която водите със себе си, които тя удобно (и съвсем неслучайно) да намери в последствие на телефона ви (ще има ефект, честна царска!).
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
