Вече трета година откакто се лутам из девствените места на потайната Родопа.
Тази година за малко да не я навестя, но Тошко така й се беше наточил, че не остана нито капка колебание у мен. Пътят беше избран да следва проведената преди няколко години "Перпендикулярна вселена"/традиционен вело поход из Родопите провеждан от пловдивски велоклуб, "Крива спица", ако не се лъжа/. Всичко беше преговорено и подготвено. Оставаше само да драснем клечката на фитила. Търпението не достигна до такава степен, че хванахме пътя още през нощта. Дремнахме в района на Пампорово и след изгрева отпрашихме към Смолян.
След закуска из пробуждащите се улици на Смолян се отправихме към южната промишлена зона на града, където щяхме да оставим колата и да тръгнем към родопската одисея, която ни предстоеше. След бързо пригласяне на нещата по колелата потеглихме по асфалтовия път в посока с.Пещера (Момарско), южно от Смолян. На разклона Пещера-Турян, хванахме, успореден на асфалтовия, коларски път. След по-малко от 2 часа приятно каране се озовахме в Попрелка. То е малко сгушено и китно село. В него се натъкнахме на гроба на Руфие Чакалова (Девойката от популярната народна песен "Руфинка болна легнала").
След тази интересна находка и малко лутане решихме да се спуснем до пещерата Ухловица. Тя пази хилядолетните си тайни в постоянната прохлада на тъмнината. Събирала наслагванията на морето и подземните води пещерата има с какво да ви завладее в краткия, но много добре презентиран тур от екскурзовода.
Денят напредваше, а с това и опустошителната жега. Неусетно по асфалта се добрахме до село Арда, което беше предвидено да се пренощува. Някак обаче силите от тази първа среща с Родопите ни бяха в повече, та решихме да изместим крайната точка за деня. Затова от село Арда хванахме източна посока към махалите Гудевица и Гьоздевица. Новата ни крайна дестинация за деня беше село Сивино. Подсичайки върховете Ком /1569м./ и Малък Ком /1320м./, във все още светлата част на деня, се добрахме до Сивино. Там опънахме палатка в двора на кметството, а отсреща в местния ХОРеМаГ си спретнахме гала вечеря с ракия, лимонада и прясно набрани домати. Денят беше дълъг и завърши по може би най-добрия начин.
Ден 2 започна без много да си даваме зор, тъй като бяхме преизпълнили плана с вчерашното преминаване на Комовете. След кафенце и малко раздумки се хванахме на работа и потеглихме към българо-гръцката граница. След около два часа вече бяхме на 77-ма пирамида. Посоката беше зададена, а именно на изток по браздата. Първата забележителност е старата вишка. Гледката от нея е зашеметяваща. Тя обаче не е за хора, които имат проблем с височините.
С добро темпо се предвижихме до подножието на връх Циганско градище или още наричан Ченгенето. Стигайки пирамида 63 всичко с нормалното предвижване приключи. Пред нас се изправи стръмен, почти непроходим, участък, застлан с папрат, коприва и малини. След около половин час обаче бяхме горе. Гледката е "един път", затова гърците са сложили камера да си я гледат. Всичко беше прекрасно, отдъхнахме и решихме, че е време да покараме сериозно колело. Уви! Това не се случи, защото слизането от голямото и особено от малкото Циганско градище си беше цяло предизвикателство, когато си с двуколесния багаж.
Беседката под вр. Циганско градище /Малкото и голямото Ченгене/
Бързо си припомних думите от един планински форум, че там не е за колела, но какво пък... тръгнали сме вече. И всичко щеше да е много добре, ако с това се приключваше драмата за деня. Да, ама имаше и още забави, които тепърва ни очакваха сред дебрите на дивата Родопа. Само час ни отне да се доберем до Съдилището. Разходихме се с поглед из гръцката територия и в момента, в който жаждата ни притисна, решихме, че е време да продължим.
Поглед към Гърция от Съдилището
И тогава започва да става доста интересно. Бяхме крайно решени, че ще стигнем до водата при ГКПП Елидже, но уви. Пътеката все повече изтъняваше, докато не се превърна в папратова плантация. Без вода и прав път решихме да сменим стратегията, а именно да се спуснем по дерето до река Елховска. Това предвид приключващия ден и липсата на вода се оказа изключително изпитание за волята ни. След близо час и половина и многократни свличания по дерето се добрахме до реката.
Като по поръчка излязохме на прекрасен вир. Умората и жаждата си бяха казали своето и след кратко настаняване се бухнахме веднага в палатката. Без никаква нужда от храна, ракия и каквото и да е друга благинка, тази вечер беше просто за отмаряне. Бях сигурен, че в момента, в който се окажа в хоризонтално положение, ще заспя, обаче грешах. Преумората и тотално дивото място, на което се намирахме, както и възглавницата - камък дълго време не ме оставиха да се пренеса в страната на сънищата. Да и дребната подробност, че чух нещо да лочи вода от реката, но за това съм 50 на 50, защото може и да съм сънувал...
Ден 3 започна с нови сили и горещо кафе за събуждане. Кратко пакетиране и преглеждане на щетите от снощното търкаляне по дерето. Равносметката: изгубен нож и няколко надирания по краката. Ползата: все по-жив и щастлив. Два часа по-късно и още доста преминати шубраци вече бяхме на изоставената застава на граничарите, а малко след това и на новостроящия се язовир. Гледката е епохална.
Издълбана долина и първи по-сериозен досег с цивилизация през последните 24 часа... След малко снимки и убеждаване на охраната на бъдещия язовир от къде идваме с колелата (защото той тотално не ни повярва и каза, че ще гледа камерите дали не сме минали по-рано), се отправихме към с. Пловдивци. Чакахме дъжда и искахме да го изиграем, за да не ни изиграе той. Така да се каже да го заобиколим и като че ли ни се получи.
След мега вкусната картофена салатка и бира вече се спускахме към Рудозем. След един тигел на града и един дюнер, вече трябваше да търсим навес, който да ни предпази от тежките летни капки дъжд. Намерихме го в едно от централните кафе-ресторанти на града. Първото избягване се оказа доста успешно. Легените с дъжд се изляха и ние изляхме по един фасул, след което се отправихме към крайната дестинация за този ограничен от метеорологичните условия ден...
На входа на село Чепинци заваля отново, но за наше щастие си намерихме новия ни дом, а именно чисто нова и хубава беседка. Настанихме се, чакайки да отмине дъжда. брояхме трафика от и към селото, който се оказа доста сериозен. Местните граничари бяха така любезни да дойдат и да се запознаят с нас, като в жест на добра воля ни написаха и по един предупредителен протокол, нищо че бяхме далеч от границата. Ей така да сме си предупредени. Един съвет за пътуващите в този край: предупреждавайте органите на реда. Има процедура, която много държат да се спазва!
На входа на с.Чепинци
Ден 4: След неособено удобното спане на плочата на беседката и големия трафик, който минаваше покрай главите ни, се отправихме към Гранично полицейско управление - Рудозем, за да уведомим граничарите за предстоящия ни (вече започнал) поход по граничните територии. След малко придаване на тежест ни беше съобщено, че можем да се отправим към следващата ни точка, а именно Златоград.
Днес решихме да не се водим по ДжиПиЕс следата, която преди ден ни беше почти затрила в шубраците. Затова и вместо да си караме по хубав и широк коларски път, започнахме да се чудим къде ни е мачетето. След този момент никога повече няма да погледна папратта по същия начин, по който до сега я гледах, а именно като безобидно полудекоративно растение. Двуметрово стърчащите гиганти, пълзящите бодливи храсти и парещата коприва почти успешно успяха да ни сломят. Близо 3 часа след като бяхме тръгнали от с. Чепинци по посока на границата се озовахме на перфектен чист път, който упорито се опитвахме да избегнем. Стигайки до него в главите ни много остро се прокрадна идеята за приключване на прехода. Тя беше загърбена предвид факта, че крайната ни цел Златоград отстоява на 11 км по права линия от нас. Факт който ни завладя, но и наложи аварийното ни прибиране.
Половин час по-късно, карайки си по пътя, Тошко се разсея и се преобърна с колелото. На рутинния ми въпрос "Добре ли си?" получих незадоволителния отговор "Май не". В този момент в главата ми се въртеше: “Как не, не е възможно да не е добре! Та аз се пребивах по три пъти на минута през последните няколко дни, той веднъж падна и ми вика, че не е добре, но да, явно както каза и той "веднъж, но като хората.”
Това сложи край на прехода, но не можа да помрачи тотално добрите впечатления от необятната магия на мистичните Родопи. Магия - толкова неописуема, че беше докарала млад французин и жена му в далеч скритото село Аламовци. Вдъхновила ги да се оженят по родопски, да заживеят щастливо на границата и с готовност да помогнат на странници изпаднали в беда.
Ден 5 Евакуация. Не стана както ни се искаше, но хората са го казали "Това, което не те убива те прави по-силен". Не винаги ми се иска да ставаме по-силни по трудния начин, но щом се налага, ще минем и през това. Пътуването ни из тези далечни краища приключи. Но то със сигурност няма да е последното. Необятностите на Родопа тепърва са пред нас.
Текстът и снимките са изпратени от Иван Гавазов за рубриката ни "Стани автор".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
