Вилиан Стефанов е един от авторите на книгата „Пътеводител на забравената България“ (заедно с Александър Караджов), както и един от участниците в приключенията, описани в нея. Че той е необикновен пътешественик – ще се убедите само след няколко реда. Ето какво разказа Вилиан пред Peika.bg за изоставените места на България, за авантюристичния дух и пейката с най-хубавата гледка.
- Коя е Забравената България?
- Забравената България е понятие за всичко онова, което малцина между живите помнят – дни на разцвет, просперитет, мир и спокоен живот. Там, където някога занаятите са се развивали, хората са благоденствали и множали на воля, а освен това и получавали образование, което ги е превръщало в достойни жители на тази земя.
- Какво търсите из тези забравени места и какво откривате?
- За нас всяка частица познание е по-ценна и от златото. Пътуваме, за да се докоснем до тези отминали времена и по някакъв начин да припомним на хората за тях. Може би и да ги съхраним за поколенията, за да могат те да познават добре историята си. По природа и двамата с Александър сме авантюристи и пътешественици, затова не пропускаме да посетим значимо място и да погледнем извън пределите на времето в търсене на древната му история. Невинаги обаче гледката е приятна. Понякога по някои каменни светилища откриваме надписи със спрей, оставени от хулигани или хора с непълноценни виждания за живота. Всъщност ако има нещо, от което най-много се страхуваме, това е ниската култура на хората, която за съжаление води до поругаване или пълна забрава на подобни места. Друг път попадаме на райски кътчета, които са толкова далеч, че човешки крак стъпва много рядко там. Подобни местенца са способни да ни пречистят и дадат ново начало, поради специфичната си атмосфера.
Специално за експедициите ни в изоставените села се натъкваме на страшно интересни артефакти. Пример за това е откритият училищен дневник в местното училище в с. Безводно, в който се вижда, че учениците са изучавали по няколко езика, приложни изкуства, латински и т.н. И всичко това се е случвало от 30-те години на миналия век, та до самото му закриване. Попадали сме на писма, машини за обработка на вълна, скринове, училищни пособия и много други предмети.
- Какви хора живеят там?
- Жителите на всяко едно населено място, което посещаваме, са често пъти дружелюбни хора, които гледат на нас с добро око. Те са любопитни, понякога дори не са виждали другоземци, но въпреки всичко отзивчиви и добронамерени. Попадали сме и на келеши, но, за щастие, те са само малка част. Понякога посещаваме села, в които населението е под 10 души, които явно привикнали със самотния си начин на живот, не ни обръщат никакво внимание. На няколко пъти сме си патили от местните, бивайки грешно упътвани към места, които търсим. Истината е, че различните хора имат различна представа за разстоянията и затова сто метра за един са си цял километър за друг. Именно затова, за да получим точна представа къде се намира определено място, се допитваме до поне трима души, просто за да проверим дали няма да бъдем пратени надалеч за зелен хайвер.
- Вие май не пътувате като обикновените туристи?...
- Да. Основно се придвижваме на стоп, но разбира се, използваме и различни превозни средства в зависимост от разстоянията, които ни се налага да преминаваме. Докато пътуваме на автостоп обаче, имаме възможност да срещаме различни хора, да създаваме приятелства и контакти, както и да чуем различни житейски истории. Използваме автобуси и влакове само в крайни случаи, когато нямаме друг избор, а трябва да се придържаме и към плана на експедицията. Често пъти съм чувал хвалби от мои приятели, които казват че са обиколили цяла Европа, докато са пътували по магистрали и първокласни пътища от точка А до точка Б. Смятам, че това не е истинско пътуване, на което човек би могъл да се наслади, и затова предпочитаме да се движим по пътища с малко по-лоша пътна настилка, но с много повече места за посещение.
- Разкажи накратко за най-вълнуващото си преживяване?
- Може би посещението на Фотинските водопади, след опит за изкачване на връх Баташки снежник. Спомням си, че тогава направих едно екстремно и рисковано спускане по въже в самия водопад! Чувството, което изпитах, докато се опитвах да балансирам с крака по хлъзгавите зелени туфи, бе неописуемо. Адреналинът бушуваше в тялото ми и единственото, което си мислех тогава, е как ще сляза от над 4 метра в ледената вода. По едно време се оказах под буйните пръски и слизането ми беше страшно затруднено под напора на водата, която ме блъскаше надолу с голяма сила. За частица от секундата се уплаших, но чувството премина много бързо и заслизах с удвоени сили. Няколко метра след това цопнах на дъното, което водата бе издълбала, и със сетни сили успях да изпълзя на брега. Цялото това приключение напълно бе изцедило силите ми и се наложи да полегна за половин час, за да ги възстановя. Самата експедиция до връх Баташки снежник, както и приключенията ни на водопадите, ще откриете във втори том на книгата, които се очаква да излезе съвсем скоро.
- Без какво никога не тръгваш на път?
- Без верен приятел. Без храна и вода в труден момент се оцелява, ала без другар, който да ти окаже нужната подкрепа и на когото можеш да разчиташ, едва ли ще можеш да оцелееш на такова пътуване дълго време. Обикновено се стремя и да взимам със себе си поне основното за всяко пътешествие – храна, вода, карта, компас, аптечка и дрехи според сезона.
- Къде е пейката с най-хубавата гледка?
- За мен най-хубавата пейка, на която си заслужава човек да поседне, е тази край изоставената казарма в близост до село Българево. Тя се намира на десетина метра от скалистия бряг на Черно море и гледа към безбрежната му шир. Отпред са заложени няколко мрежи, около които пъплят малки рибарски корабчета, а отляво се вижда една много красива част от нос Калиакра. Човек чувства вътрешно спокойствие и удовлетворение, докато си почива на това място, и направо не му се иска да си тръгва.
Това интервю ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още срещи с необикновени пътешественици!
