Винаги съм смятала, че най-хубавите неща се случват случайно, без да ги чакаш и без да ги търсиш.
Точно така попаднах в Широка лъка. Пътувайки из дебрите на Родопа планина, селцето изникна пред мен като мираж. Жадна за нови емоции се впусках в търсене на непознатото. Селото се оказа истинска съкровищница, съхранила в себе си богата история, възрожденска архитектура и музикална култура.
Мястото, на което е разположено, някога е било голяма крайречна ливада, където овчарите са идвали да поят стадата си. Оттам идва и името му – „лъка” на старобългарски означава кривина, лъкатушене. И до днес каменните улички се извиват край реката, а къщите сякаш се опитват да се качат една върху друга.
Оглеждам се и се чудя от къде да започна разходката си. Вече наближава обед и механите се пълнят с хора. Чува се весел смях и потракване на прибори. Сервитьорите енергично щъкат между масите и поднасят родопски специалитети с усмивка. Знам, че няма да си тръгна преди да ги опитам, но първо искам да подишам от атмосферата на селото.
Погледът ми се спира върху паметника на Екзарх Стефан I, издигащ се в центъра на Широка лъка. Благодарение на духовника през 1945г Цариградската патриаршия вдига схизмата наложена на Българската екзархия. А по време на Втората световна война е активен участник в спасяването на българските евреи.
Докато се спускам покрай бълбукащата река, виждам стройна, бяла камбанария, да се протяга към синевата. Златистите лъчи се отразяват върху кръста на върха ѝ, който започва да блести със своя светлина. Прилича на мъничка искрица, като тези, които се появяват в огнището преди огънят да се разпали.
Минавам по каменен мост, извит като приведен старец и влизам в двора на църквата „Света Богородица”. Тихо е. Оживлението на външния свят сякаш не смее да пристъпи отвъд високия зид. Тежки, дървени колони придържат покрива на храма. По фасадата му още личат автентичните стенописи, рисувани преди почти два века.
Зачитам се в надписа до входа: „Тази чудна църква е дело на цяло село, което за 38 денонощия я изгражда под вещото ръководство на Тодор Паламарчов за чест, слава и безсмъртие на селото и народа”. Смайвам се от силната воля и желание, които са имали някогашните българи и се чудя къде са се спотаили тези качества днес.
Местните разказват, че камъните за градежа на църквата се носели от местността „Рупски камък“ – на 2 км от постройката, като се подавали от ръка на ръка. Вратите на храма били толкова дебели, че куршум да не може да ги прониже. А иконостасът бил изрисуван от самите братя Димитър и Захари Зограф.
В двора на храма като сираче се е свила опожарена постройка. Стените ѝ са почернели, а вместо покрив има няколко счупени и стърчащи греди. На излизане срещам белобрад старец, който с дълбок глас ми разказва, че това е някогашното килийно училище. Разбрах, че именно в Широка лъка е създадено първото школо в Родопите, което скоро отпразнува 180-та си годишнина.
Навлизам във вътрешността на селото. От двете ми страни се редят високи двукати къщи. Стрехите им са толкова близко, че сякаш допират чела и си споделят тайни от миналото. Ако се заслушам, мога да чуя скърцане на дървен под или хлопване на врата, тъй като повече от къщите са обитавани и добре поддържани. Някои от тях са превърнати в хотели, тъй като туризмът е основно препитание на селото. Може би за това местните влагат толкова старание и топлина при посрещането на всеки посетител.
Докато се лутам между каменните постройки, неусетно стигам до етнографския музей „Згуровски конак”, който се намира на края на селото. Някога в него се е помещавала турската администрация. В двора ме посреща сладкодумният уредник на музея. Развежда ме из многобройните стаи, застлани с пъстри черги и наредени с предмети от бита на нашите предци.
Изкачвам се до втория етаж по скърцаща дървена стълба. Стените са украсени с цветни кукерски маски. Уредникът използва момента да ми разкаже за ежегодния фестивал Песпонеделник. Противно на очакванията той не се провежда в понеделник, а във всяка първа неделя на месец март. Тогава главната улица на селото се оглася от стотици чанове и се изпълва с кукери, които тук се наричат „песяци”. Всички те са боядисани в червено и са „въоръжени” с дървени саби, с които гонят злото от домовете и душите на хората. Целият ден е тържество на цветовете, музиката и традициите.
Този празник е една от причините, селото да е единственият по рода си фолклорен резерват в страната. Широка лъка е домът на родопската каба гайда. Оттук са най-добрите й майстори. А почти всяка къща е дом на музикант. Днес Национално училище за фолклорни изкуства в селото съхранява българският фолклор и го предава на поколенията.
С натежала умора се връщам пред паметника на Екзарх Стефан I. Сядам на пейката, върху която кичестите дръвчета хвърлят най-плътна сянка. Задухва лек ветрец, от който закачените по сергиите чанове запяват. Затварям очи и слушам песента им. Мелодията се разнася като морска вълна, която приближава бавно, разбива се и след това утихва… но споменът за нея още звучи съзнанието ми.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
