Когато нещо идва от сърце, няма как да не е прекрасно, особено думите....
... тогава те стават вълшебни! Потопете се във вълшебството на Александра Найденова.
Натежа ми. Животът по часове рязко върна главоболието ми и започнах да дишам все по-трудно и по-трудно изпод цялата завеса от задължения. Стресът ме натисна и постоянно ми напомняше за графиците, които ми се налага да преследвам, когато аз единствено искам да бягам. Да бягам и да не спирам, докато не се отърва от всички условности и вече не робувам на грешни идеали. Прабаба ми казваше „Има само напред“ и със сигурност беше права, но когато нещата започнат да се разпадат откъм смисъл и все повече въпроси без отговор се появяват на вратата на съзнанието ти, е време да спреш, да превъртиш часовника и да се върнеш назад, не във времето, а към себе си. А аз винаги се търся вкъщи.
За мен това понятие никога не се е ограничавало само до материалните си измерения, за мен у дома е преди всичко усещане, мирис, цвят, ръце, които те обгръщат и сърца, които винаги те чакат да си дойдеш с целия си багаж - куфарът и душата. Точно това и направих в своя час на нужда, натоварих се с бремето си и се отправих към сърцето на България - Родопите, за да преоткрия своето.
Пътувайки, преминаваш през всякакви разновидности на татковината. Тези гледки никога няма да ми омръзнат, а всеки път щом ги прекося се изпълвам с гордост, че съм дъщеря на тази земя и я нося в себе си, независимо къде съм. От топлината на Пловдив и Асеновград, изкачвайки се нагоре по наредените като мъниста Бачково, Наречен, Нареченски Бани, Хвойна, Чепеларе, Рожен, Соколовци, Бостина, та чак до Устово, те връхлита спокойствието на тoзи благ край. Няма въздух като в Родопите, пропит със свежест и аромат на билки - истински мехлем за душата. Вековните дървета все едно се отместват нощем, за да може звездите да огряват пътя ти. И цялата тази картина ме води към вкъщи - домът на поколенията и моят.
С врата, която никога не се заключва и някой, който винаги те чака дори и без да си предупредил. Там се научих да тача и да милея, да почитам традициите и да ги пресъздавам и в собственото си битие. Да съм благодарна на ръцете, които са ме отгледали. Че ме научиха да ходя, да карам колело, да шляпам в реката и после да мислим песни за съседката, че ни е изказала на баба. Да берем сливи, да се излежаваме на ливадата на жълти дюшеци от плат, да си печем с дядо мръвки на скарата и после с преход в гората да се върнем пак там. Там, където по-силно мирише на обич, отколкото на мекици. Където името на семейството ти значи гордост и уважение и бързаш да се похвалиш на кого си чадо. Там, където се събираме, за да сме заедно срещу света и скрити. Където дядо ми глези мама с круши, а баба бърза да чуе за деня ми.
И хубави и достолепни са спомените ми като хората в тях. Остаряват красиво и някак са си все същите, а времето спира, когато съм вкъщи. И аз искам да спра времето, да ги хербализирам и понеже нямам какво друго да предложа на тези, които ми дадоха всичко, аз им подарявам думи и там им позволявам да живеят вечно.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
