Сардиния, или както местните го произнасят – Сардиня, е необичайно място. Може да си мислите, че е супер туристическо заради екзотичното си разположение или курортите, но дори на най-оживените и популярни места се чувства самобитната сардска атмосфера. А каква е тя ли? Ако питате хората тук, те ще ви кажат, че това е най-хубавото място на земята. Сардският е най-прекрасният език на света, няма по-чудесна храна от пастата, сардската, разбира се, а хората на острова са умни, дружелюбни и къде-къде по-по-най от италианците.
Да, напомня на синдрома на малките държави или отцепващите се държави и провинции като Македония или Каталуния. Спомням си как когато стъпихме на тази земя в града Каляри (Cagliari), веднага ме лъхна познато от испанските приключения усещане, че сме точно на такова място. Знамена навсякъде – по магазини, балкони. Сякаш за да се оразличат от италианците (които между другото почти презират или поне не желаят да ги свързват с тях). Знамето е тотално различно – 4 мавърски глави, символ на завоевателите-основатели, от които по-късно се е развила самобитната мавъро-сардска култура. Езикът – нищо общо с италианския. Да, разбират го, но упорито отказват да говорят италиано, освен ако не са в туристическия бизнес и не печелят от вас. Иначе ще се направят, че не ви разбират. Ако се отдалечите от туристическите центрове, ще видите странни надписи по улиците, заведенията, менютата...
Но в едно нещо са прави – да, Сардиния определено е уникално място. Имате ли възможност да се разходите из самия остров, ще се уверите сами в абсолютно непокътнатата красота на природата. Почти целият остров е фактически резерват с девствени плажове и страхотни приказни местенца – само да желаете да обикаляте! Покорявайки скала след скала, пред нас се разкриваха райски кътчета, заливи и пусти плажове с най-белите камъчета или ситен пясък. Прозрачна, светлозелена или лазурна, наситеносиня вода. Изваяни скали, разкривени живописни дръвчета или екзотични растения. Можете да вървите часове и да не срещнете никого. Може да си „имате” ваш собствен плаж за няколко часа или дни – особено ако няма директен път до там, а се минава през гората.
Има и други приказни места, за тези, които не са толкова екстремно настроени. Места като Лунната долина (Vale della Luna). Дотам се стига по нормален път с кола, през деня се насища с туристи, които непрестанно щракат с фотоапаратите си и има защо. Не напразно това местенце носи името си – докъдето ви поглед стига се виждат най-неземните, изваяни от водата (или нещо друго) скали, в причудливи форми, оформящи своеобразен лунен или направо извънземен пейзаж. Няма майтап – всичко е усукано, закръгленичко и с много дупчици, сякаш невидими великани са си играли с горещия материал и после са втвърдили своите произведения.
Докато се наситим на природните красоти на Сардиния, взе че дойде Великден. Плажовете се изпълниха с почиващи семейства, скалите почерняха от катерачи. Плъзнаха и туристите – французи, англичани и най-вече испанци, всичко от които разнасяха огромни шоколадови яйца, обвити в целофан. Във водата влизаха само немските туристи и ние – все пак беше април – твърде рано за сардите, те все пак са топли души. После се върнахме в цивилизацията, където хората по улиците също разнасяха шоколадови яйца. И тъкмо да решим, че това място наистина няма нищо общо с Италия, когато оживените викове от двете страни на шосето и уютното ухание на паста отново напомни в коя част на света се намирахме.
