(Ако искате да ви е спокойно, не правете като мен)
Свърши ми отпуската. Месец и половина се изнизаха, както захар през пръстите – разпиляни и сладки като прочутата италианска фраза „dolce far niente“. Сега трябва да се връщам в Неапол, но да работя. И то много. Щото тая фраза не важи за нас – черноработниците.
Имам опит от предишни пътувания, когато се стягам в последния момент и все нещо остава недогледано, непремерено и непретеглено. Веднъж ръчният ми багаж не можа да се побере в макета и се наложи насред летището в Рим да си вадя бельото и разни лични вещи и да ги местя в по-малка чанта.
Сега си купих раница за ръчен багаж с точните размери според изискванията на авиокомпанията. Сложих вътре лаптопа и неща от първа необходимост и бях готова. Безпокоеше ме големият куфар, който трябваше да тежи 23 кг, а кантарът показваше 24. След 2-3 цигари и дълъг размисъл дали ще имам проблеми за един килограм, реших да не рискувам и с голямо съжаление извадих от багажа половинка ракия, два домата и няколко корнишончета. Всеки знае, че ракия и домати като нашенските няма никъде по света, а исках вечерта, като пристигна, да си направя едно пиршество, за да преодолея по-лесно стреса, че утре започвам работа.
Стоварих чантите в коридора, сложих отгоре билетите за автобуса до Букурещ и самолета и доволна, че поне веднъж всичко ми е наред, излязох на последна разходка из Русе.
На другата сутрин в 6,30 след порядъчна доза кафе, малко грим и безплодни опити да си оправя новата стърчаща прическа, посегнах към телефона да поръчам такси до автогарата. Огледах за последно багажа, взех билетите и в този момент една светкавица прониза мозъка ми.
Липсваше личната ми карта.
След светкавицата последва оглушителен тътен. Изобщо не си спомнях да съм я виждала последните дни. И защо не се сетих за нея вчера, когато приготвях всичко?
Седнах в кухнята и се опитах да мисля. Не ми се получаваше. В главата ми се беше развихрила такава буря, че никаква мисъл не успяваше да си пробие път.
След още малко кафе и цигари бурята се премести към стомаха, а в мозъка ми започнаха да щъкат уплашени, дезориентирани мислички. Скочих и претърсих раницата. Извадих всичко и се взирах във всеки сантиметър на разни тайни джобчета и отделения. Нищо. Отворих куфара, който така грижливо бях подредила, точно според указанията на един видеоклип как да съберем повече багаж. Започнах да вадя едно по едно дрехи, книги, тефтерчета и да ги изследвам с акуратността на частен детектив. Нищо. В това време съпругът ми отваряше и затваряше шкафове, местеше фотьойли и дивани, даже и хладилника претърси.
Няма я.
Автобусът вече беше заминал, но имах шанс да стигна с такси до Букурещ. Само да намеря проклетата лична карта.
По някое време звънна майка ми да провери дали съм тръгнала. Обясних ѝ ситуацията и се сетих, че ѝ бях подарила една дамска чанта, която използвах преди няколко дни. Дадох нареждане за тотален обиск на чантата и след пет минути майка ми звънна. Намерила ми картата. Лежала си тихо и кротко в едно мъничко джобче с цип, което изобщо не се забелязва и затова бях забравила да го пребъркам.
Отдъхнах облекчено, а майка ми хукна от съседния квартал да ми я донесе.
8,30 часа. Отворих лаптопа да търся телефони на таксита до Букурещ. Първото искаше да съм се обадила 24 часа по-рано. Второто ми отговори, че в момента тръгва към летището с четирима души и няма място. Третото въобще не вдигна. Набрах четвъртия номер и изрецитирах отново неколкократно повтаряната реплика:
- Трябва ми такси до летището в Букурещ. Ама веднага.
- Кажете си адреса. Пристигам след пет минути. ̶ отговори ми приятен мъжки глас.
Не бях готова за такава бърза реакция. Леко заеквайки от изненада, отвърнах:
- Елате след половин час, към 9.
Продиктувах си адреса и се втурнах да събирам отново багажа. Този път нямаше и следа от внимателното подреждане предишния ден. Нахвърлих всичко безобразно, скочих няколко пъти върху куфара да го спихна, пооправих си таралежовата прическа, която стърчеше на всички страни от ужас и домофонът звънна:
- Пред блока съм. Готова ли сте? - чух отново приятния глас.
Чувствах се като във филм. Голямата опасност да изтърва полета беше отминала и адреналинът бързо изпълваше тялото ми, превръщайки всички тревоги в бъдещи спомени от забавно приключение.
Прегръдки, целувки, качих се в таксито и потеглих. Обясних ситуацията на шофьора и след десет минути бяхме на Дунав мост. Три дни по-рано моя приятелка беше пътувала от летището до Русе четири часа и половина и ме беше страх да няма пак задръстване на моста. Имаше съвсем малко. Минахме го за трийсет и пет минути и потеглихме спокойно из Букурещ.
Шофьорът предлагаше минерална вода на клиентите си, а когато минавахме покрай някоя забележителност ми обясняваше какво е това като същински гид. Дори беше готов да ме съпроводи до проверката на багажа, ако нямам опит с полетите.
Всичко вървеше по мед и масло. Стигнахме навреме. Предадох куфара и с раницата на гръб се запътих към залата за излитащи. Имаше още цял час до полета. Зяпах магазините, купих си вода за цели 12 леи от един ресторант, а после видях, че на автоматите за напитки е по 8. Карай. Днес явно ми е ден за минавки.
Влязох в помещението за пушене, извадих лаптопа и се зарових в новините да проверя дали някъде се е случило нещо по-шантаво от моите преживявания днес. Нямаше нищо интересно. Проверих си пощата, видях какво е времето в Неапол и влязох във фейсбук – най-големия клюкарник на света. Четох статуси, писах коментари, смях се на вицове - имах нужда от разпускане.
Когато си извадих слушалките от ушите след едно умопомрачително изпълнение на поредната риалити звезда, дочух, че съобщават нещо по високоговорителя. Обаче аз английски не разбирам. Румънски още повече. Огледах се наоколо – всички стоят спокойни. Добре, значи не се е случило нещо страшно. Тъкмо да сложа пак слушалките и гласът отново заговори. Този път чух името Лидия Абрашева и Неапол. След няколко секунди осмисляне на информацията се сетих, че Лидия Абрашева съм аз. И че трябва да пътувам за Неапол. Скочих светкавично, в движение напъхах лаптопа в раницата и след една минута бях на изхода, където служителката за пореден път се канеше да съобщи на света как се казвам. Бърз преглед на билета и хукнах през ръкава към самолета. На завоя маратонките ми изсвистяха като Макларъна на Бътън и това накара стюарда да задържи за момент вратата, секунди преди да я затвори окончателно.
Полетът мина с много силна турболенция, но вече бях толкова стресирана от преживяното, че изобщо не можах да се уплаша. Пристигнахме благополучно. В момента, в който посегнах да си взема куфара от лентата за багаж, още една ръка се протегна към него и го измъкна под носа ми. Обърнах се. Един дебел чичко ми сочеше етикета, залепен на капака, който удостоверяваше, че куфарът е негов. По дяволите. Все се каня да сложа някакъв отличителен белег на багажа си и все забравям. В това време се зададоха още чанти. Грабнах един куфар, който би трябвало да е моя, и забързах към изхода.
Отидох да си купя билет за автобуса до Неапол, а продавачката ми каза, че днес шофьорите стачкуват и няма автобуси.
Е, не. Какво още може да ми се случи до довечера?
Метнах се в едно такси с надеждата, че мизерните останки от последната заплата ще ми стигнат и с отчаяна физиономия, че ваканцията ми свърши, потеглих към града.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
