Чешкият писател Милан Кундера е един от онези хора, у които странната убеденост, че всички случки в живота имат някакъв смисъл, не изчезва.
Той е уверен, че животът постоянно разкрива някаква своя тайна, че се изправя пред нас като ребус, чийто смисъл трябва да се разгадае.
„Шегата“ (Издателство "Колибри")е една от най-известните му творби, освен това е и една от само двете му книги, издадени в собствената му страна (тогава Чехословакия). Романът е приет като скандален в страната и това предопределя изгонването на Милан Кундера във Франция.
Прочетете откъс от „Шегата“ на Милан Кундера:
Да; тръгнах да поскитам. Спрях на моста над Морава и се загледах по посока на течението ѝ. Колко грозна е Морава (река, толкова кафява, сякаш в нея не тече вода, а размита глина) и колко тъжно е крайбрежието ѝ: улица от пет едноетажни градски къщи без дворове, които обаче не са допрени една до друга, а всяка стърчи самотно, чудато и осиротяло; навярно е трябвало да представляват основата на крайбрежен булевард, който обаче така и не е придобил желаното достолепие; върху две от къщите се мъдрят ангелчета и дребни композиции от керамика и покрит с мазилка гипс, днес, разбира се, съвсем олющени: ангелът е без крила, а композициите на места са оголени до тухла, тъй че сюжетите им остават неразбираеми.
После улицата от сиротни къщи свършва, нататък има само железни електрически стълбове, трева, из нея няколко неприбрани гъски, и сетне поле, необозримо поле, поле, разпростиращо се доникъде, поле, в което се губи течащата размита глина на река Морава.
Градовете притежават способността да се оглеждат един в друг като в огледало и в този пейзаж (познавах го от детството си, но тогава той нищо не ми говореше) аз изведнъж видях Острова, миньорския град, подобен на огромна временна туристическа спалня, пълен с изоставени къщи и мръсни улици, водещи в празното.
Бях поразен; стоях тук на моста като човек, изложен на картечна стрелба. Не исках да гледам повече окаяната улица от пет усамотени къщи, защото не исках да мисля за Острова. Обърнах гръб на тази гледка и тръгнах по брега срещу течението на реката.
Вървях по пътека, от едната страна на която се издигаха гъсто засадени тополи: тясна алея за разходки. Отдясно към водата се спускаше склон, обрасъл с трева и бурени, а отвъд реката, на отсрещния бряг, се виждаха складовете, работилниците и дворовете на малки фабрики; вляво от пътя имаше обширно селище, а зад него широко поле, надупчено от железните конструкции на стълбове с електрически жици. Вървях над всичко това по тясната алея, сякаш крачех по дълго дървено мостче над течащи води. Сравнявам ли целия този пейзаж с разлети води, то е, защото от него лъхаше хлад, а и защото през цялото време изпитвах чувството, че всеки миг мога да пропадна някъде. При това си давах сметка, че странната призрачност на пейзажа е само копие на онова, за което след срещата си с Луция не исках да си спомням; сякаш потисканите спомени се бяха пренесли във всичко, което сега виждах наоколо: в пустота на полето, дворовете и складовете, в мътните води на реката и в онзи всепронизващ хлад, който обединяваше в едно целия ландшафт. Разбрах, че не мога да избягам от спомените, че съм техен пленник.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
