Разказът за пътя към YouTube кариерата на един от най-успешните български влогъри - Мъци.
Влогърът споделя как се привличат 250 000 последователи верни последователи.
Началото е 2014 г. С цялостната промяна на дигиталната култура у нас се появиха и съвсем нови понятия. Какво се крие зад изразите „ютубър“ и „инфлуенсър“? И как е възможно от никому неизвестен изведнъж да се превърнеш в знаменитост?
Мартин Димитров - Мъци е един от първите и един от най-популярните в момента влогъри с над 250 000 последователи. И след няколко години „живот“ в онлайн пространството е готов да сподели всички задкулисни истории около своя почти шестгодишен ютуб маратон.
От 11 май на пазара може да откриете неговият книжен дебют „Лисица“ – най-искрената влогърска книга на пазара, която ще ви направи част от всички успехи, но и всички разочарования и трудности, които съпътстват изграждането на успешен ютуб канал. И най-вече, в нея ще прочетете историята на Мъци. Историята на едно обикновено момче, което успява, забавлявайки се, да промени изцяло пътя си.
Всяка срамна тайна, всеки голям успех, всяка минута усилен труд – влогърът разказва как се е стигнало до първата реклама и какво значи наистина добър клип.
В 77 цветни страници Мъци успява да начертае основните стъпки около изграждането на един успешен канал, който забавлява хиляди зрители в България. Без заобикалки или излишен патос, той застава зад всяко едно от решенията си, макар и да не би взел отново някои от тях или сам да не може да обясни защо е дал едно или друго име на някои от редовните рубрики като „Казарма на кръстопът“, „Сърби на кръстопът“.
Този своебразен дневник завършва със специална глава, посветена специално на дните, прекарани в социална изолация по време на световна пандемия. И със специален епилог, посветен на всички, които все пак са решили да станат част от света му.
Защото в онлайн пространството, също както в реалността, има от всичко по малко – врагове, истински приятели, малки или големи успехи и много уроци. И най-важното е какво показваш на света и кой си. Е, стига да не си „Лисица“!
Из „Лисица“ от Мартин Светославов
Няма да се правя на оригинален и нестандартен, започвам от... началото! Кое обаче е „началото“ подлежи на интерпретации.
Дали е датата, на която е регистриран каналът, датата, на която съм решил да се занимавам с това, или датата, на която съм качил първия си клип? Ми... не знам. За щастие, отговорът на този въпрос може да остане мистерия и това по никакъв начин няма да повлияе книгата... макар че ако продължа още малко с мъдростите, е доста вероятно да ви изгубя като читатели.
Невърмайнд, ще започнем все от някъде. Какво представляваха влогърите!? Или по-точно какво представляваха влогърите преди, когато ютубърството все още не минаваше за професия. Нещо доста по-различно от сега, бих казал. През 2020-а вече има огромна влогърска общност, пазарът е развит и има достатъчно хляб (под формата на гледания и абонати) за всички. Искаш да се развиваш? Никакъв проблем!
Е да, трябва да се работи по въпроса. Но платформата е пълна с възможности... Чудесно време за нас, създателите на съдържание. Прекрасната 2020-а.. (блажено въздъх)...
Нека сега ви пренеса в едно не така чудесно време.
Добре дошли в дивата пустош на 2014 година!
Недоразвит пазар, съвсем малко ютубъри, никакви гледания, никакви абонати. Разбира се, вследствие на това и никакъв кеш. Не че ретро влогърът е заслужавал кой знае колко кеш за труда си. Поради бедния си опит малцина всъщност можеха да правят нещо различно от рязане на кадри и добавяне на фонова музика за клиповете си. Ох... обяснявам го като нещо лошо. Дори пишейки тези редове си представям онези времена като социализма на влогърството. А то далеч не се усещаше като нещо лошо. Да правиш по 5000 гледания на клип, си е истинско постижение, когато повечето ти колеги правят по 1000. Влогърството все още не беше професия за никого и точно затова никой не си даваше зор. Няма да можеш да качиш клип тази седмица, защото заминаваш на море?
Уха... няма да глътнеш онези $0.1 цента от монетизация, как ще преживееш тази загуба... Ще качиш тъп клип, който няма да се гледа? Голяма работа, нали следващият ще е по-добър. Всичко беше до безобразие натурално. Но от друга страна, старанието се ценеше доста повече, отколкото сега. Което беше добре за влогърите. Ако вложиш цялата си душа в един клип, беше сигурно, че публиката ще го оцени. Доста по-различно от сега...
Но стига толкова за средата, в която се развивахме. Време е да се появя и аз! Начинаещият Мъци най-безцеремонно изникна отнякъде. Обикновено в такива случаи действието изглежда (както казах) безцеремонно за всички, но за извършителя му то е целият свят, окъпан в символика и тържествености. В моя случай обаче не беше така – поне за мен нямаше нищо специално в начина, по който започнах.
Дали преди това съм бил активен влог фен и съм следял много (в случая малкото съществуващи) влогъри? Не. Знаех за съществуването на няколко от тях, следях активно само Емил Конрад и може би още един-двама. Дали съм имал огромна страст към видеообработката и заснемането? Та аз дори не знаех как се правят тези неща. Дали исках да стана известен и хората да ме разпознават? Добре де, може би малко. Не е като да съм се стремял към това да издигам себе си в култ и да съсредоточавам съдържанието си върху моята личност. По-скоро исках това, което правя, да бъде толкова добро, че да бъде оценено (и аз покрай него).
И така, без да губя никакво време, без да го обмислям дълго и да се двоумя, просто започнах. Както вече написах, всяка глава от тази книга ще бъде озаглавена с броя абонати, който съм имал в периода, за който ви разказвам. Странно, а? Първа глава, началото, пък 250. Що не 0? 0 си е супер начало, откъде тези 250? Казвам веднага. Преди да се захвана с влогърство, бях качил няколко клипчета с мачове от кеча. Е... те доста бързо биваха сваляни от авторите им, но преди това да се случи, правеха стабилни гледания... или поне на мен по онова време ми се струваха стабилни. Беше ми все тая, нито помагаха на личностното ми развитие, нито печелех пари от тях. Просто едно число на екрана. Да се гордееш с чужди постижения. Предполагам доста от вас го правят под една или друга форма, аз самият съм го правил като подрастващ. Какво да ви кажа... няма смисъл. Та, 250 абоната! Казвах си: „Супер, поне не започвам от нулата“. Защото по онова вре ме да имаш 250 абоната, значеше, че си преминал онзи коварен праг на отчаяната нула. Е, тези абонати бяха англоговорящи и със сигурност нямаше да гледат клиповете ми, но хей... цифрите са важни. Заснех, обработих и качих първия си клип на 1 ноември 2014 година. Тогава бях на 17. Както казах – без кой знае колко разсъждаване по темата. Съвсем безцеремонно. Но причината не е защото съм бил някакъв дебил, на когото не му пука какво интересно му се случва и как то може да повлияе на бъдещето му. Просто времената бяха по-прости. Ако тепърва се захващаше с ютуб през 2020-а, Мъци би погледнал колегите си с по 300-400к абонати и би си казал, че започва нещо голямо, защото някой ден ще се озове там, при тях! По онова време обаче малкото, които се занимаваха с това, все още не бяха развили потенциала си, канала си, личността си... сиреч – не бяха суперзвезди. Да се захванеш с ютуб, не беше кой знае какво. Нещо си там.
Клипът ми се казваше „САПУНКИТЕ“... всъщност той все още се казва така. Все още можете да го намерите в канала, но недейте. Наистина, няма какво интересно да намерите в него.
Всъщност на вас може да ви се стори смешно, но повярвайте... на мен няма да ми е смешно, че на вас ви е смешно. Тогава съществуваха няколко концепции за клипове: Въпроси и предизвикателства (или едно конкретно предизвикателство), дейли влог (познато днес като „влог“), таг (грандиозна тъпня, ще ви разкажа после, ако не забравя) и сякаш най-популярните – клипове по дадена тема. Аз лично се бях насочил към последната концепция, тъй като тогава минаваше за най-лесно смилаема от аудиторията... абе Емил Конрад така си правеше гледанията, значи, и ние можехме така. Преди снимките си разписах сценарий-план стил „Човек и природа“ в шести клас, наредих няколко табуретки една върху друга, така че създалата се кула да бъде на нивото на главата ми, поставих своя телефон с екрана към мен (за да виждам какво снимам) и записах клипа с предната камера. Абсолютен криндж. Обработих го на Муви Мейкър, повечето от вас сигурно дори не знаят за тази програма. По онова време се смяташе, че Movie Maker се използва само от влогъри ретарди и беше голям срам да обработваш клиповете си на тази поквара! Донякъде разбирам. Та в нея не можеше да се прави нищо. Почти съм сигурен, че с нея направих първото си интро, с което... меко казано, не се гордея. Оранжеви букви, които изчезват и се появяват на бетонено сив фон. Доста по-зле е, отколкото го обяснявам. Някой ден, когато се превърна в мегаписател, може би ще успея да нарисувам тази грозна картинка с думи. Но засега – толкова. Ако все пак се интересувате да видите първото ми интро, то все още гордо посреща зрителите в началото на най-старите ми видеа.
По времето, когато качих първото си видео... как да кажа... средата беше много различна. Нашумелите влогъри бяха такива, за които вероятно не сте и чували сега. А най-големите имена в индустрията като The Clashers, ‘Айде БГ и Andy Studio все още не съществуваха и нямаше да се появят в следващите 1-2 години. Дали очаквах моментален резултат? Очаквах, няма да крия. Разбирах, че самото видео (макар и първото по тази тема) не е нещо кой знае колко яко като съдържание. Готиното на тези видеа бяха няколкосекундните скечове, имащи за цел да допринесат към обяснението на автора. Аз имах само два такива скеча. Нямаше ефекти, качеството на запис не беше впечатляващо... обаче тъмбнейлът! Дори тогава можех да работя с Photoshop.
И съдейки по тъмбнейлите на колегите, това си беше голям плюс. Смятах, че тъмбнейлът е много по-важен, отколкото всъщност беше.
„Ако ги изкефи картинката, ще кликнат, ако не ги изкефи, няма да кликнат“, казвах си. Кой да предположи, че ако ставаше само с картинка, всички щяха да качват 5-минутен черен екран. Но знаете ли... прощавам си. Човек без опит, какво да го правиш.
Та, очаквах моментален резултат, но не получих моментален резултат. Първо разочарование. Не тежко, но първо. Сигурно много хора на мое място щяха да се откажат в онзи момент. Да си кажат, „Ето, не се получава. Зарязвам го“. Вече знам, че е било за добро да продължа. Макар през тези вече над 5 години да съм срещал множество както малки, така и големи разочарования. Хората са казали, че за да успееш, трябва да ти е трудно. Беше ми трудно, успях. А какво се случи в следващите седмици от (тогава) жалката ми влог кариера, ще разберете на следващия чекпойнт веднага след рекламите!!!
Докато препрочитах предишната глава, нещо от написаното ми направи впечатление. Всъщност доста неща, но едно от тях може да остане криворазбрано от вас.
Описвам влогърите (включително и себе си) като кринджави деца, които нямат идея какво правят и накъде са тръгнали. Поне може да сте го разбрали по този начин, сори. В тази книга ще пиша така, както виждам нещата, без да се налага да смекчавам или спестявам моята истина. Положението с мен и колегите през 2014-а наистина не беше розово. Макар някои от нас все още да не са скрили първите си клипове, ви гарантирам, че те не будят чувство за гордост. Но за мен точно това е впечатляващото на влогърите. Започваме от нулата без аудитория, техника, умения или финанси. И няколко години по-късно развитието е огромно. Ние нямаме сценаристи като известните ТВ водещи, нямаме режисьори като филмовите актьори или 100-членни екипи, работещи по песните, с които ставаме известни. Сами сме. Правим си всичко сами. И колкото и непрофесионален да е финалният резултат, даваме всичко от себе си и изключително много се радвам, че това се оценява от вас. Гордея се със себе си и с колегите.
И така, разясних своето мнение. Със сигурност темата ще бъде засегната още няколко пъти в тази книга, но сега нека се върнем в тази глава. 458 абоната. Когато започнах, имах 250.
Колко време мислите ми отне да събера тези главозамайващи нови 208 абоната? В днешно време би отнело може би ден, а понякога отнема само няколко часа. Но в края на 2014 за тези абонати работих по канала в продължение на почти 2 месеца. Добре де, нека бъдем конкретни. Тази бройка достигнах на 21 декември, така че ми отне точно месец и 20 дни. Защо обаче реших да направя чекпойнт точно на тази дата? Ми ще ви кажа, щом се интересувате. Но за целта ще хвана нещата във фундамент.
Най-големият ми страх относно канала по онова време. Да, въпреки че не беше голям канал, аз и тогава (както и сега) приемах всичко много сериозно. Качвах клип всяка седмица по едно и също време, не се скатавах, не се извинявах. Понеже аз съм този, който пише книгата, и няма кой друг да ме похвали, затова... аз съм си доста сериозен влогър. Минаха повече от 5 години и никога не съм ви оставял без клип за повече от седмица-две. А защо? Ще разберете, когато му дойде времето. Та, какъв беше най-големият ми страх? Да не ми свършат идеите. Сега, като си спомня, ми става смешно, защото 350 клипа по-късно идеите ми не просто не са свършили, а дори нямам време да осъществя повечето.
Е... защото ги намирам за тъпи, но както и да е. По онова време злият ми план беше следният: правя много поредици и когато се изчерпя, започвам да пускам нови епизоди от тях. Чиста работа. Разбира се, идеята беше въпросните поредици да бъдат неизчерпаеми. Винаги да има какво да заснемеш! Звучеше чудесно и с цел да избягам от несъществуващата опасност приложих този план. Ето я и датата 21 декември. Гордо качвам първия си клип от поредицата ГОТВИ КАТ‘ КРОКОДИЛ.
Пиша я с главни букви. Тя така се пише. Много гръмко, нали? Защо точно като крокодил? Нямам никаква представа сега, нямал съм никаква представа тогава. Нека кажем, че „готви“ е по-важно от „кат‘ крокодил“. Поредицата се вписваше идеално в плана ми. Клипове, в които готвя разни неща. Рецепти – бол.
Можех да приготвям какво ли не. За първия епизод съвсем тематично направих коледни сладки и яйчен пунш.
Дали се прие добре от аудиторията?... Когато си канал с 458 абоната няма как наистина да знаеш дали клипът ти се е харесал на зрителите, или не. По онова време всичко при мен се движеше толкова плавно, че дори бих го характеризирал като „умряло“. Правех си там клиповете (9 на брой до онзи момент) и изобщо не обръщах внимание нито какви коментари получават, нито колко лайка събират. Само гледанията ме интересуваха, но те бяха едни и същи (малко), каквото и да пуснех онлайн. Между другото, връщайки се назад в канала, няма да успеете да откриете някои от най-старите ми клипове, защото... абе няма нужда да казвам защо. Пълно падение. Все пак съм оставил по-емблематичните (като най-най-първото).
Чекпойнт 458
След този ден с 458 абоната реших да си дам почивка. По онова време още бях ученик и го нарекох за пред зрителите си „коледна ваканция“. Защо съм решил да не качвам клипове във ваканционен период, когато всички са много по-активни в социалните мрежи? Нямам идея. Не е като да съм се бил преуморил от влогърство.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
