Гледам през прозореца - зимата приключи, гледам картата - цял един свят, гледам пак през прозореца и излизам, звъня по телефона - имам среща. Среща на по бира и приятел, с когото заедно чертаем маршрута на следващото ни пътуване. Нашето пътуване ли? То е поредното и последното, едно от многото и първото за годината. София - Солун - Скопие трип и вече нямаме търпение!
Пътуваме на стоп. Заради тръпката, приключението, срещите, емоциите ли? По-скоро не. Тръпка има и като пресичате на червено през булеварда, приключение е да те свали контрола или да те отведат в районното, срещи - бол на Народен и Борисова, а емоции, онлайн лайкове и хейт колкото щете. Пътувам на стоп, защото ми връща вярата в хората!
Всяко едно пътуване ме зарежда за месеци напред и това не беше изключение. Тръгнахме рано сутринта от София и не след дълго вече бяхме на разклона при с. Владая и вдигахме палец към Кулата, в посока Солун. Нямахме време дори да обсъдим трафика и първият ТИР вече спираше пред нас. Трипът започва страхотно!
Още в началото разбрахме, че от адаши отърване няма. Пешо от Симитли и Пешо от Петрич споделиха пътя и времето си нас, доста бързо стигнахме до Кулата и минахме границата, та чак не успяхме да усетим кога слънцето започна да напича.
Да стигнем до Солун се оказа повече от лесно и то с любезното съдействие на професор от Солунския университет и един стар рокаджия. Когато си на пътя, важи истината, че усмивката скъсява разстоянията, но същото прави и музиката. Разликата в годините и културата беше стопена за секунди, след като професорът, който ни качи, пусна българска фолклорна музика в колата и след малко каза: „We’re not so different. We like the same music” (Не сме толкова различни. Харесваме една музика). Това изпълни сърцето ми и в следващите 50 километра ме хвърли в размишления за това къде всъщност е границата между две страни, между две култури, между две поколения? И какво значение имат те, когато музиката ни сближава така лесно и естествено?
Солун - Скопие
Знаехме, че Солун ще ни посрещне с отворени порти, и това наистина се случи. Полъхът на морето ни върна години назад в историята, но ние се чувствахме по-млади от всякога. Там на брега.
„Път време няма“ и за това по стара традиция станахме в 7 ч. сутринта, за да кажем „чао“ на Солун и да хващаме пътя към Скопие. Е, да, но когато пътуваш на стоп в чужда страна, не винаги нещата се развиват по план. Местните говорят добър английски и са доста услужливи. Склонни са да ви услужат с монети за градския транспорт, да проведат видео разговор, за да ви упътят, да ви заговорят случайно, докато чакате на спирката и т.н. Какво може да обърка при това положение? Ами 4 часа не можахме да излезем от Солун. 4 часа! Сякаш градът искаше да останем за още едно узо...
Вместо да ни упътят как да излезем от града и да хванем магистралата за Евзони и Македония, те ни връщаха към автогарата им, която, за наше нещастие, също се казваше „Македония“. С Дидо стигнахме до извода, че думата “hitchhikers” (стопаджии) доведе до провал в комуникацията ни с местните. Те през цялото време си мислеха, че искаме да хванем автобус за Македония. Добре, наложи се да дадем последните си 10 евро за такси, за да стигнем до пътя... И, да, има и такива моменти, когато пътуваш на автостоп.
Стопът в Македония беше също толкова труден, колкото и стигането до там. Езиковата бариера вече не беше проблем, бяхме изключително щастливи да четем и разбираме табелите по пътя, но това не ми помогна особено. Както често обичам да казвам, когато сме на пътя, и нещата се закучат: „Трябва да има баланс“. Времето беше ужасно мрачно и ветровито, пътят беше тесен и без отбивки, завоите намаляваха още повече вероятността някой да ни спре, ама то и без друго коли нямаше. Започнахме да размишляваме дали да не си опънем хамака между две дървета и да нощуваме край пътя. Но баланс има! И унгарци в Македония - също. Червен бус с трима унгарци, които се прибираха към Будапеща, беше нашето спасение директно до Скопие. Толкова бяхме доволни, че вече не ни духа вятърът, че само се извинихме и заспахме в буса.
Приключенията продължиха и в Скопие, но на друго ниво, та за това друг път. Вече трябваше да стягаме багажа и да се прибираме вкъщи. Отново станахме в 7 ч., но нещата не се случиха, както си ги мислехме.
Търпението ми по принцип е калено от висенето по спирките на градския и пътуването с автобусите 76 и 102 в София, но това, което ни се случи в Крива Паланка, мина много граници. Знаете ли как се минават 17 км за 3 часа? Никак! Драги мои, това е Крива Паланка - градче на 17 км от българската граница и пункта Гюешево. Прекрасно, планинско, живо, през него минава река (Крива река), къщичките са накачулени по склоновете и около тях на припек шетат овчици. Даже има направена алея с пейки покрай реката, коритото й е почистено и всичко това част от някаква си съвместна инициатива между България и Македония за „чисти реки“ или нещо подобно. Стигнахме края на града по единствената главна улица, подминахме табелата и застанахме на една отбивка, точно след кръстовището.
Това беше фаталното кръстовище с фаталния завой. Чуваш двигателя на приближаваща кола, виждаш я, вдигаш палец, усмихваш се още по-широко (аз даже се повдигам леко на пръсти, за да съм сигурна, че ме виждат хаха) и... колата прави обратен завой. Окей, следващата. Наближава, продължава направо, кара бавно и отново ни подминава. Нямаше да сме толкова впечатлени от всичко това, ако ситуацията не беше само на 17 км от България, по един селски път, който върви само напред. Бяхме момче и момиче с табела „София“, а празни коли с регистрация КН и СА ни подминаваха една след друга. Какво ли не пробвахме - махахме, скачахме, молихме се, седяхме отчаяни на земята, крихме се и стопирахме по единично, с табела, без табела. Нищо не помогна. Може би единственият начин да стопираш там е да вдигнеш палец и да опреш пистолет в слепоочието си, та ако не ти спрат, да имат да чистят мозъка ти от стъклата на колата. Не се стигна до там, защото дойде един пичага, който няколко пъти мина покрай нас през тези 3 часа и накрая спря да пита: „Ама никой ли не ви е качил още?“
На ГКПП Гюешево се вееше българското знаме. Гледахме го и не знаехме да се радваме или да плачем. Слънцето вече залязваше, а ние се прибирахме. След 3 дни, 782 км, 15-ина стопа, 2 таксита, някакъв градски транспорт, 1 влак, 113 лв. разходи и много, много хора. Всичко това беше събрано в усмивките ни.
*
Текстът е изпратен от Петя Малинова за рубриката Стани автор. Споделете и вие своите впечатления на info@peika.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
