Казвам "Спонтанните Родопи", защото точно това описва преживяването ни най-красноречиво. Нашата сговорна дружина се състои от усмихнати, безгрижни, смели, но не много (за това след няколко реда), трима души - аз - Емо, тя - Марчето и един специален кадър - Фоти.
Та денят е събота, начинаещо есенен, часът е 13:00, потегляме от Пловдив към село Бачково (Бачковския манастир). След селото има тунел, непосредствено след него е началото на пътеката към Сливодолското падало. Височината на водопада е 49 метра и това го класира, като най-високият водопад в Южна България.
Пътеката започва полегато, но бързо става ясно, че няма да е приказка. Оказа се, че след 40 минути се озовахме в самия център на Падалото. Не може да се обхване с поглед целият водопад, гледаш нагоре, после спускаш поглед по мъхесто-зелените скали до самата основа. Страхотно място!
Не губим време, защото денят е къс, не ни радва мисълта, че ще замръкнем в резерват "Червената стена". Защо пък, нали имаме челници? Защото този резерват се слави с най-голямата популация на кафяви мечки в страната, челниците ще замълчат и ще си плюят на петите при силуета на дори и малък екземпляр от този вид.
Както споменах, ние сме смели люде или поне така смятаха, някои от нас, а именно - аз. Вървим и се опитваме да следваме пътеката. Трудно е, навсякъде има паднали, овъглени дървета, ударени от гръм, сякаш безброй. Явно там си падат мълнии, но защо ли са толкова много - оставихме научните открития за по-късен етап. Нямахме търпение да стигнем заветната хижа Марциганица и дали няма да стигнем по тъмно. Всеки от нас беше чувал, различни методи как да се предпазим от нежелана среща с горските обитатели. Фоти дори си носи някакво пукащо нещо – кучегон. Какво, по дяволите, си мисли той - че ще гъделичка Баба Меца по корема с този пиезокристал ли? Чувал съм, че да се вдига шум било най-удачно в такива критични моменти, говорим на висок глас, аз съм последен и вървейки, нарочно шумно чупя клечки, белким не ни доближават тези гладни мечки.
Фоти разказа история, която наподобяваше моментната. В нея лирическият герой с пълно гърло търсел някого на име Кольо. Представете си, вие сте на върха на скала, а отсреща ваш близък. Как ще го повикате? Да, точно така - "Баай Кольоооооооо"! Та лирическият герой умело използвал този вик, като средство против мечки. Какво ни остава на нас в тази затънтена гора, освен да търсим Бай Кольо, навсякъде, където нямахме видимост след завоя. Представете си картинката: трима от "Смелите" през 3 минути крещят с пълно гърло и търсят "Бай Кольоооооооо".
След известно време се озовахме на поляна с прекрасна югоизточна гледка, пътеката е приятна и води към едни гъсти храсталаци. Приближаваме се, в този момент чувам вледеняващ шум от вътрешността на пътеката.
- Спрете! - казвам. - Чух нещо да ръмжи!
Онези с мен онемяха, а аз смених три пъти цвета си. Фоти с кучегона е най-смелият в случая и прави плаха крачка напред, аз смело подбутвам Марчето да го последва. В този момент се чува само пулсът от петите ми. Приближаваме се, мисля, че в ръцете се държах съчка за самозащита. В този момент от храстите излетя, някакво пернато същество и се отправи в северозападна посока. Не знаех сън ли е или щастлив миг от реалността. Не беше едра кафява мечка, а горска птичка! Щастливи сме, че сме живи и здрави.
Продължаваме, но все така предпазливи и все така гръмогласни, все още търсещи Бай Кольо надлъж и нашир. Доста озадачаващото в този преход, беше, че на доста места се виждаха горски аптечки.
Какво целяха те, защо бяха там - толкова аптечки в резервата с най-голямата популация на кафяви мечки! Какво ли ни очакваше?
Настроението беше приповдигнато в сумрака. Когато усетихме аромата на пушек от комина на хижа Марциганица, забързахме крачка и след няколко метра я видяхме пред нас. Страхотно, стигнахме цели и здрави.
Хижата не работи, но Фоти е направил уговорка с хижаря и ще ни посрещне по изключение, защото случайно и той тази вечер щял да бъде в хижата с роднини. Влязохме и съзряхме от къде идваше пушекът, а именно от пукащата камина в средата на столовата. Настанихме се на масичка встрани, а компанията на хижаря беше заела централно място пред източника на топлина.
Помолихме за чай, нямаше приготвена храна освен, такава за тяхна лична употреба, но няма нищо, ние си носим мезенца и разбира се, малко уиски, ей така за дезинфекция. Сипахме по едно, но пък чакаме чая от 10 различни билки с невероятен аромат. Фоти и Марчето излязоха навън за да претъпят нуждата си от никотин, а аз останах сам в столовата, изморен от емоциите и от прехода, вече леко отегчен, че нямаме чай, леко започнах да притварям очи и да задрямвам. Не щеш ли рязко се стряскам и гледам към мен се носи, огромен, социалистически, бял чайник, беше по хубаво от рожден ден! След минути забелязах, че към нас се понасят салати, прибори и ракийка. Хижарската коалиция, реши да ни нагости подобаващо, за което сме благодарни. След няколко питиета и две-три родопски хора, се отправяме към нашето място на втория етаж. Не стая, ами цял апартамент, не се случва в тази хижа да има гости, за това хижарят, беше приготвил за нас най-доброто.
На следващия ден станахме рано, очакваха ни повече километри от предния ден. Отправяме се към хижа Безово, също неработеща хижа, за съжаление. Малко след като се отдалечихме от хижа Марциганица, попаднахме на пещерняци, бяха устроили лагер и проучваха пещерите в местността, а те са доста.
Не след дълго, разходката ни беше смутена, от кучешки лай, паническия поглед се появи първо в лицето на Фоти. След няколко метра, вече имахме зрителен контакт с лаещите, едното си беше страшно и едро, а другото само всяваше паника с пискливото си гласче. Приближават се, а аз търся алтернативи за да заобиколим безопасно, Фоти вече се е прицелил с кучегона и пищи с него напосоки. Да, ама не, това устройство не че не ги смущава, ами напротив, като че ли толкова ги дразни, че чак ги агресира още повече. Те вече са на 3-4 метра от нас, аз от зор прибягвам, към средство за борба с прегладнели кучета - мазна баничка. Какво си мислите, че стана? Да, случи се вълшебство - нахранихме кученцата и ни позволиха да напуснем периметъра здрави.
Достигнахме хижа Безово, подминахме я почти незабавно, просто е жалко да видиш добре позиционирана хижа насред вековна гора, с прекрасна гледка и тя да не функционира.
Същото се случи и с по ниската хижа Момина сълза, тя е в още по-окаян вид, но в нея срещнахме едно семейство, което полага елементарни грижи от време на време. В този случай поставяха икони в прилежащия параклис.
Сбогувахме се и продължихме към финалната права, пътеката върви по стар римски път над село Бачково, наблюдаваме селото през цялото време на слизане. Няма как накрая на прехода да не посетим някое местно капанче, за да похапнем - традицията го повелява, а също и религията!
Отиваме незабавно в Юговското ханче, емблематично място на пътя Пловдив - Смолян, страхотна кухня, всичко е домашно и откъснато от градината на ханчето, местни специалитети, пататник, смилянски боб, мурсалски чай.
Настанихме се във вътрешния салон до камината. това беше идеалният завършек на този уикенд, наречен "Спонтанните Родопи".
*
Текстът е изпратен от Емо Николов за рубриката ни Стани автор. Изпратете ни и вие своите пътеписи, фоторазкази и истории на info@peika.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
