Тоскана в три дестинации – Флоренция на изкуството, Монте Сан Савино на музиката и Ил Борро на виното. Разказано от Флорина Иванова.
Флоренция.
И слепец ще разбере къде се намира.
Не трябват очи да усетиш.
Пипни кой да е камък и той ще ти заговори на магичен език. Всяко ръбче носи характера на майстор отпреди векове.
Разпери ръце и пръстите ще ти подскажат размера на улиците. Вдигни глава и през затворените клепки няма да доловиш и помен от светлина – високи стражи приютяват привилегированите жители. Е, ще те стресне някоя бръмчаща „Веспа” и тогава неволно ще включиш и ново сетиво. Всяка уличка ще те отведе до безценно съкровище.
Пропуснах ли да кажа къде сме – това е тя – белисима Флоренция! Сърцето на Ренесанса, душата на Новото време, мост към модерността. За нея е тъгувал прогоненият Данте, тук се е раздал великият Лоренцо – политик и меценат с душа. Леонардо и Микеланджело влизат в битка с четка, Ботичели вкусва любовта, а Галилео намира покой. Само мрачният Савонарола, неусетил красотата, плаща най-скъпата цена. Тук граждани и поколения Медичи заедно градят своята Флоренция. Гении като Джото, Брунелески и Гиберти отварят „Вратите към рая”. Понте Векио, покритият мост над измамно спокойната Арно, и днес предлага златни спомени.
Най-свидното за всеки флорентинец е техният Давид. От къс захвърлен мрамор упорит младеж извайва символа на малка Флоренция, дръзнала да се изправи срещу исполина свят. Толкова го обичат, че е възпроизведен още два пъти. На величествения площад пред Кметството посреща копие, а компания му правят и други прекрасни скулптури. Музей на открито!
Невъзможно е да я поемеш отведнъж. Затова набелязваме най-основните светини. Гигантската изумруденозелена Катедрала с осмоъгълната Баптистерия са радост за окото, а безмълвието съпътства напускането на гробницата на Медичите – и тук Микеланджело е оставил душата си. Вълнувам се от предстоящото посещение на Академия дел арте, където грижовните управници съхраняват оригинала Давид. С наближаването на величествената сграда за пореден път се убеждавам в практичността си – дни преди това съм взела билети. Отминавам със съчувствие стометровата опашка и клетниците със спалните чували. Непосредсвено до входа има още по-наблъскано множество, наблизо са и две лимузини. Докато търсим входа за късметлиите с резервации, разбирам защо е допълнителната суетня. Възбудени младежи си предават код: „Тони Бандерас енд Камерън Диас!”. А, и тези са дошли на поклонение пред вечността!
На входа ни посреща феерично създание – нашият гид. Тя е най-нетипичната италианка. Слабичка, облечена в басмена рокля на цветчета, деликатна и тиха. Без позата на капацитет, тя повежда групата по безценен коридор с подредени в шпалир част от „Робите” на Микеланджело. Докато с финес обяснява символиката на творбите, съм привлечена от целта на посещението.
Той е в центъра на грандиозна ниша. Избързвам преди групата и уцелвам момент, когато мравунякът от посетители е намалял. Четириметровият гигант наистина е шедьовър! Давид е образец на решителността преди изпитание – очи, гледащи смело към опасността. Най-силно ме привличат ръцете му – онзи чешит с длетото е оставил пулсиращи вени. Преди исполинът да мръдне, феята пристига. Нямам такова преживяване – тя му се обяснява в любов!
Монте Сан Савино
Пътят лъкатуши. Води към Монте Сан Савино.
Кацнало на хълм, градчето е врата във времето. То и буквално си има врата – преминаваш под каменната арка и си отвъд, в Средновековието. Криволичещи павирани улички, достолепни живи сгради, по които древни родове са оставили знак за съществуването си – кой от кой по-внушителен герб. Няма рицари и дами, но пък може да се видят умалени доспехи или рокли в малко магазинче на централния площад. Любящият родител ще зарадва потомството с варианти на арбалети, брадви, щитове, мечове и неизвестни ми пособия за всеки уважаван член на средновековното общество.
Катерим лабиринтените сокаци, а през отворените прозорци на къщите звучи гласът на инструменти – тук цигулка, там чело, я контрабас или обой. Нататък ухото привлича квартет с клавесин дори. Приказно! Насред медиивълската красота и пустош (тук туристи няма!) се разнася тая прелест на талази. Скоро плакат изяснява, че не всеки жител на градеца е музикант, а просто сме попаднали насред тридневния фестивал за класическа музика. Очевидно гостите са разхвърляни из прелестните къщи и репетират.
Основната улица води към Кметството. Оттам се носи нежен, но мощен глас на жена. Малката дървена врата е отворена за всеки и през каменен коридор попадаме в приказен озеленен атриум. В центъра му е роял. Момичето се упражнява с взискателна наставничка. Присядаме. Към жените се присъединяват и двама млади певци. Извисяват чисти гласове в трио, а акустиката ги завихря в най-изящната красота, която съм чувала на живо. Намусеното нещо на име Калоян е причината да тръгнем. Слагаме усмивка на фейса му с един сладолед и разходката продължава.
Уличката след малкото площадче отвежда до скромна църквица от началото на 14-и век. Влизам в прохладата. Вляво ме привлича ренесансова шарения – художник в добро настроение е нарисувал на стената свалянето на Исус от кръста. Няма посърнали, дори Мария не е тъжна. Весели цветове и много фигури – прецизност и красота. В черквичката не съм сама – на дървена пейка стои старица. Тя е слабичка, дребна. Наблюдава огромната картина в дъното на помещението. Бабката отмества дружелюбен поглед към мен и с думи и глас, които носят най-чиста любов и възхита изрича: „Виж! Прекрасният Вазари!”.
Джорджо Вазари е италианска икона на ренесанса – биограф, талантлив живописец, архитект, писател. Работи с Микеланджело и по-късно пише биографична книга за него, както и за други герои на времето – за Леонардо, Джото ...
Жената е разговорлива и пита откъде съм. За мое учудване тя се усмихва и произнася „А, София!”. Става ми мило! Насред туй затънтено местенце някой знае и моята принадлежност. С петте думи, които знам да комбинирам на италиански правя комплимент за фреската вляво. Старицата кима, но сочи отново голямото платно и се усмихва. Хиляди пъти тая жена е съзерцавала картината, а страстта й по изяществото не е намаляла.
Вероятно съм срещнала най-запаления почитател на Вазари.
Винен тур в „Ил Борро”
Отдавна се каним да посетим „Ил Борро” за винен тур. Това е един от имотите на семейство Ферагамо, отворен за всеки . В три ще ни чака Джулия, нашият гид.
Пътят до имота е красив като картичка – фризирани развълнувани масиви с неузряло още грозде, тук-таме дръвче и каменна къщурка отвъд. Зад внушителна желязна врата е опнат път с гигантски кипариси, водещ към сърцето на имението. Някъде в далечното гости упражняват езда, а в противоположност е прелестен вековен парк. След километър по чакъла сме на малък паркинг.
Точно в три се запознаваме с чаровната Джулия. Изчакваме кратко и други шест посетители от Франция. (Какво ли правят тук – нали си имат достатъчно изби?!)
Турът започва в голямата зала, където първоначално гроздето се посреща в гигантски метални съдове. Пропускам детайлите за технологията на направа на вино. Какво научавам обаче - тук някой от Хабсбургите е съхранявал милото му питие! Джулия насочва групата към тунела на любовта или както там му казват „Романтичния път”. Според Тълковния речник на българския език „романтичен” е „прил. име, Който е изпълнен с романтика; сантиментален, нежен, мечтателен, лиричен”. Владеят си занаята нашите езиковеди – колко точно са превели какво чака по наклонената керамична пътека! Да зарежем всички клишета за романтика – сърца, свещи, рози и звезди! Нека дойде и най-депресираният тип на терапия и Джулия ще оправи живота му!
В ниши по тунелчето си почиват полегнали бутилчици. Събиращите прах бижута са от различни реколти. Става все по-интересно и разбирам, че да изтръшкаш хиляди за бутилка на повече от 15 години е риск – може да уцелиш амброзия, но е възможно и да попаднеш на киселоч. Затова е редно да залагаме на сигурно. С перфектен тайминг, докато изрича последния съвет, сладкодумницата ни въвежда в сърцето на избата – на осем метра под земята, голям белокаменен кръг с приглушена светлина. Дискретна ръка е оставила върху старинна маса от ковано желязо точен брой чаши и четири дишащи вече бутилки. В добавка е и панерче със солен снак. Омайницата с френското „р” била далечна наследница на Бакхус! Грабва вниманието отново. Представя всяко вино по толкова вълнуващ начин. Опитваме първо бялото, плакнем уста и преминаваме към червените. Жрицата разпалва въображението като рисува божествени картини кога, как и с какво да придружим питието. Не е чудно, че под въздействащите й думи и поредната глътка чувствам вкусове на дивеч, плодове и трюфел (това пък как – никога не съм опитвала!). По замечтаните френски лица чета какво се случва и там – старците са явно отново в младостта!
Разбълниканата ми глава е взела вече решение – няма да си тръгна оттук с празни ръце! Кулминацията достига, когато чародейката описва как последната амброзия се отпива в зимна вечер на малки глътки в компанията на черен шоколад. Катарзис! Ще бъде кашонче!
С тъга оживената ни дружина напуска Храма. Напразна горест! Попадаме в лелеяна от всеки ценител обител. Хиляди бъчвички отпочиват в компанията на древни мухъли. Вдишвам същите спори, които е вдишвал и великият херцог на Тоскана! Място за богопомазани!
След час забрава бляскавото слънце стряска всинца ни. С французите сме вече другари до живот и оживено споделяме впечатления в магазинчето.
С кашонче и шармантни кутии, каквито заслужават покупките ни, се връщаме към клетото битие.
*
Още тоскански разкази има в блога на Флорина тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
