Когато си млад, нямаш търпение да откриваш света и понякога забравяш да го правиш по своя начин.
След години, прекарани на път, малко по малко разбираш защо го правиш – какъв е твоят личен смисъл да изминаваш десетки хиляди километри по света годишно.
Ето и три от най-важните ми ритуали за пътуване, които ми се иска да бях открила по-рано.
1. Не всички забележителности си струват
Когато бях по-малка, си правих плановете за пътуване около списъци със забележителности. Посети този музей, онзи дворец, хапване набързо, после онази галерия... В края на деня не помниш кой кой е и защо е построил онази църква... или беше другата? Мишмаш от векове, години, художници, папи и царе, които отказват да застанат в някакъв ред и да се навържат помежду си. Смисъл – нулев.
А сега... Няма начин да отида някъде само защото всички ходят там. Да се кача на Айфеловата кула? Не, мерси. По-приятно ми е да си лежа долу в тревата и да гледам човеците-мравки, които пъплят горе. Пък и от кулата Монпарнас гледката към Париж отвисоко е по-хубава (като включва и Айфеловата кула!). Проучвам списъка с атракции и ходя само там, където наистина ми е интересно. По един дворец на ден е достатъчно. Два часа в галерия? - да, ако е тази, която наистина харесвам.
2. Не можеш наистина да почувстваш мястото сам
Взимаш си карта, скиташ се безцелно по уличките, опитваш местна храна... обаче нещо все липсва. Това нещо всъщност е някой. Последното парче от пъзела е някой местен, който да отдели няколко часа от живота си, за да те разходи, да отговори на въпросите ти, да ти каже защо всичко в този град/държава е такова, каквото е.
А сега... Свързвам се с местни хора всеки път, когато отивам някъде (ако ще и да е Русе или Павликени). За да си сигурен, че ще си имаш местно другарче, може да ползваш сайтове от типа на Global Greeters, Couchsurfing, да идеш на free tour, или да попиташ приятели дали нямат приятели там, където отиваш.
3. Не е страшно/самотно/опасно да пътуваш сам
В продължение на много години пътуването сам се смяташе за сигурен знак, че вие сте някакъв изпаднал загубеняк, който няма и един приятел на тоя свят, та му се налага да се мъкне сам по света. В което няма нищо вярно. Пътуването сам е съвсем, съвсем различно от всяко друго пътуване. То е за душата. И за тези, които се чувстват комфортно в собствената си компания.
А сега...Поне веднъж годишно заминавам на пътуване, замислено да удовлетворява само и единствено моите нужди, очаквания, темпо. Понякога е седмица в чужбина, друг път – уикенд някъде с колелото и палатката. Сама решавам къде и кога да нощувам, ям или гледам звездите. Не завися от никого и нищо освен от себе си. Фантастично чувство!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
