Трилърът, вдъхновил хитовия сериал „Зад нейните очи“, вече и на български! - Кино, театър и книги - Peika.bg

„Зад нейните очи“ на Сара Пинбъра е зловещ и пристрастяващ психотрилър за тъмните тайни на един щастлив семеен живот.

Успехът на феноменалния трилър „Зад нейните очи“ изстреля Сара Пинбъра сред най-популярните автори в десетки страни по света, а екранизацията на книгата по „Нетфликс“ бе номер 1 в над 70 държави.

Сега мрачната история на жена, оказала се оплетена в паяжината от лъжи, крепяща връзката на двама души, се появява на български в превод на Надя Златкова.

34-годишна жена влиза в бар. И случайно запознанство, което започва с клишираната уговорка „Без имена. Без професии. Без скучни разговори за живота.“, се оказва началото на истински ужас, за който Луиз – самотна майка в Лондон и секретарка на непълен работен ден – не е подозирала.

Защото мистериозният мъж от бара се оказва новият ѝ шеф Дейвид. И, естествено, той е женен за неотразимата Адел, която успява да очарова дори шокираната Луиз.

Двете жени се превръщат в неразделни приятелки и малко по малко Луиз ще открие, че тази перфектна на пръв поглед двойка крие своите тайни. А трима души могат да пазят тайна, само ако двама от тях са мъртви…

Клишираният любовен триъгълник прераства в нещо много по-ужасяващо, чийто край се оказва безмилостен и напълно непредвидим.

Сара Пинбъра успява да създаде напрегната и оригинална творба, която приковава читателите от първата до последната страница в бързо ескалиращ трилър, в който обратите се сменят с главозамайваща скорост. Пъзел, който е почти невъзможно да наредиш и да се измъкнеш невредим.

Зловещ и все пак пристрастяващ, „Зад нейните очи“надзърта в най-тъмните кътчета на човешката душа.

Из „Зад нейните очи“ от Сара Пинбъра

Тъмно е, когато се събуждам в банята, застанала пред огледалото, и преди истински да осъзная къде съм, усе­щам остро пулсиране в пищяла си, където съм се удари­ла в малкия кош за пране в ъгъла. Сърцето ми започва да бие лудо, на челото ми се появява пот. Когато реалността около мен се възстановява, ужасът на нощта се разбива и оставя само фрагменти в главата ми. Обаче знам какво беше. Сънят е винаги един и същ.

Огромна сграда, като стара болница или сиропиталище. Изоставена. Адам е затворен някъде в нея и аз знам, просто знам, че ако не успея да стигна до него, той ще умре. Той ме вика изплашено. Нещо лошо идва да го вземе. Аз тичам по коридори, опитвам се да стигна до него, а от стените и таваните се надигат сенки, сякаш са част от някакво зло, което живее в сградата, и се увиват около мен и ме хващат в капан. Докато се опитвам да из­бягам от тъмните, лепкави нишки, решени да не ми поз­волят да стигна до Адам, да ме задушат и да ме завлекат в безкрайната тъмнина, аз чувам само плача му. Това е ужасен сън. Той полепва по мен, както правят сенките в самия кошмар. Детайлите може и да се променят малко в различните нощи, но историята винаги е една и съща. Колкото и пъти да я сънувам, никога няма да свикна с нея.

Кошмарите не започнаха с раждането на Адам – ви­наги съм ги сънувала, но преди него се борех за собст­веното си оцеляване. Като се връщам назад, това беше по-добре, макар тогава да не го знаех. Тези кошмари са 22

проклятието на живота ми. Те унищожават шансовете ми за приличен сън през нощта, а като самотна майка така или иначе се уморявам достатъчно.

Тази нощ съм изминала по-голямо разстояние от друг път. Обикновено се събуждам объркана, застана­ла или до собственото си легло, или до леглото на Адам, често по средата на нелепо, ужасѐно изречение. Това се случва толкова често, че вече дори не го притеснява, ако се събуди. Но Адам е наследил практичността на баща си. За щастие обаче, има моето чувство за хумор.

Запалвам лампата, поглеждам в огледалото и изпъш­квам. Тъмни кръгове дърпат кожата под очите ми надолу и знам, че фон дьо тенът няма да ги скрие. Не и на днев­на светлина. Е, браво. Напомням си, че няма значение какво мисли за мен мъжът-от-бара или о-по-дяволи­те-той-е-новият-ми-женен-шеф. Надявам се, че той ще се почувства достатъчно неудобно, за да не ми обръща внимание цял ден. Обаче стомахът ми все още се свива и главата ми пулсира от прекалено много вино и прекале­но много цигари. Стегни се – казвам на себе си. – След ден-два всичко ще бъде забравено. Просто иди и си вър­ши работата.

Само четири сутринта е и аз пия малко вода, след това гася лампата и се вмъквам отново в леглото си, като се надявам поне да подремна, докато алармата звънне в шест. Отказвам да мисля за усещането за устните му върху моите и колко хубаво беше, макар и за кратко, да усетя прилива на желание. Да усетя онази връзка с няко­го. Гледам втренчено стената и се замислям дали да не започна да броя овце, а след това осъзнавам, че освен че се притеснявам, също така и се вълнувам, че ще го видя отново. Стискам зъби и проклинам себеси за това, че съм такава глупачка. Аз не съм тази жена.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!