Нарицателно за талант и ерудиция е името на писателя, носител на награда „Елиас Канети“.
Със сюжети, загърбили съвременните категории, и своя ювелирен стил писателят явление Галин Никифоров („Тяло под роклята“, „Лисицата“, „Черна светлина“) отдавна е спечелил уважението на критиката и любовта на читателите, а името му се е превърнало в нарицателно за прецизността и отдаденосттакъм литературата.
След дълго отсъствие на пазара се появява ново издание на може би най-хипнотичната му и мистериозна творба „Къщата на Клоуните“, станала носител на престижната награда „Елиас Канети“ 2011 г. – метафизично и пропито с меланхолия лутане в затънтените дебри на човешката душа.
Къщата на Клоуните е закътана в покрайнините на едно от най-необикновените места, които човек може да си представи – Гробището на Клоуните. Тук от векове са намирали вечна утеха клоуни, акробати, гълтачи на огън, укротители на зверове и жонгльори, играли някога в местния цирк. Хора с уморени души и преглътнати мълчания.
И именно тук един мъж ще потърси убежище от болките си. И ще се опита да прекрачи заедно със семейството си границата между Тук и Отвъд.
А под монотонния танц на клавишите на пишещата машина ще се роди сюрреалистична и наситена приказка за Смъртта в нейната неизбежност, но и за Любовта в нейните упорство и непогрешимост.
Наблюдения и спомени се вихрят свободно в трескавото въображение на разказвача, който си спомня за своя необикновен живот в Махагоновия замък, трагичната смърт на баща си при опасен номер, фантазния свят на майка си и нейния талант да рисува болки, първата среща със съпругата си Майа, особената им, неземна любов, общия им път, осеян с тръни, и раждането на сина им Странност, завинаги предопределил съдбата им.
Къде завършва Животът? И къде започва Смъртта? Или връзката между двете е само един необясним преход към други светове, където душите се сливат с безкрая и намират това, което винаги са търсили?
Всяко сърце знае само своя отговор.
Провокативна, забележителна в дълбочината на своя психологизъм, „Къщата на Клоуните“ тества границите на формата и структурата далеч по-смело от следващите белетристични творби на Галин Никифоров и смайва с кадифения си мрак и магнетичност. Плътен и поетичен роман, който се люлее на ръба на живота, но носи спокойствието и свободата на проблеснала звезда в нощно небе.
Галин Никифоров е сред открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът”, „Къщата на Kлоуните“, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”, „Тяло под роклята“ и „Черна светлина“. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Предстои екранизацията на романа „Тяло под роклята”.
„Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е спечелил. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси, алкохолик, наркоман или сутеньор; няма значение дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А то винаги е или провал, или една добра история – и това зависи само от читателя.”
Галин Никифоров
Из „Къщата на Клоуните“ от Галин Никифоров
В Посипаното със Забрава Минало
Бях единайсетгодишен, когато за пръв път видях Къщата на Клоуните. Беше най-тъжният ден в детството ми – денят, в който погребахме Триръкия клоун, затова си спомням всичко съвсем ясно. (Трябваше да напиша „баща ми“ или „татко“ вместо „Триръкия клоун“, но когато си помисля за това, една буца засяда в гърлото ми и ме души. Защото за мен той беше и си остана Триръкия клоун, наричан така заради невероятната си сръчност. Това име е толкова ясно и освобождаващо за мен, колкото години по-късно стана ясно и освобождаващо и името на сина ми – Странност.)
Предишния ден бях станал по тъмно и се разхождах по пижама из Махагоновия замък в очакване да чуя първите звуци от събуждането на Богинята, която имаше навика да рисува на зазоряване, когато – по нейните думи – „цветовете ставали по-приказни“. Беше студена утрин, препълнена с тишина, и голямата къща беше застинала, сякаш зимата неусетно бе разпростряла владенията си над нея.
Богинята се появи скоро, облечена в жълт кринолин и тъмнозелена шапка с периферия, и се приюти в ателието си. Постоях около час при нея, за да я гледам как довършва необикновената картина, която бе рисувала през последните две седмици. Централната фигура в композицията бе клоун, който жонглираше с изтръгнати сърца, вдигнал слепите си очи към сребърните нишки на дъжда, изливащ се от гранитното небе над него. Бледото му лице бе изкривено от усилието и пробуждаше в мен едно особено плашещо усещане, но в същото време не можех да откъсна очи от него. Беше като знамение, което не можех да разбера, но което впоследствие се сбъдна...
Когато излязох от ателието, отидох да се преоблека. Спях самичък в една от таванските стаи, където бяха старите клоунски костюми на Триръкия, както и част от картините на Богинята, натрупани на купчини по ъглите. Още тогава се чувствах най-зрелият в семейството, без това някога да е било повод за гордост или за огорчение за когото и да било от нас тримата. Богинята винаги витаеше в своите Картинни селения, а Триръкия, облечен в поредния си клоунски костюм, по цял ден репетираше за следващото представление в местния цирк, който всички наричаха Зимната градина на Клоуните. (От незапомнени времена стотици циркови артисти, най-вече клоуни, са се прибирали тук, за да презимуват на сигурно и топло място, да отдъхнат и да съберат сили, преди отново да потеглят през пролетта към бедното си съществуване на тъжни човеци, даряващи усмивки и отмора на другите.)
Понякога, както и в последната утрин на собствения си живот, Триръкия ме взимаше със себе си и ме водеше на представленията в цирка – най-голямата радост и най-голямата забава, за които едно дете като мен можеше да мечтае. Защото Триръкия не беше обикновен човек – той бе ИСТИНСКИ КЛОУН. За него нямаше разлика между реалния живот и живота на клоуна, затова никога не носеше други дрехи освен артистичните си костюми и никога не говореше, а правеше всичко само с жестове и мимики. И го правеше да изглежда така, като че ли разказваше най-интересната история на света. Това бе и причината за мен той винаги да бъде като „двуизмерен“, сякаш избягал от детска приказка или от пътуващ средновековен театър. Защото освен клоунското у него нямаше нищо друго. То изчерпваше цялата му същност и всичко останало бе или изчезнало, или напълно забравено, или умишлено заличено. До такава степен се бе слял с ролята, която бе избрал в живота си, че нищо друго не му бе нужно. Беше клоун, който живееше заедно с мен и Богинята в Махагоновия замък: най-сръчният, най-изобретателният, най-ексцентричният и най-неповторимият – Триръкия клоун. И когато в същия този мразовит ден той изчезна от живота ми, аз имах чувството, че загубих клоуна, който винаги беше до мен и ме радваше, а не баща си. Той бе Голямата играчка, която бе озарявала детството ми, Голямата играчка, която толкова добре се бе отнасяла с мен и която толкова много обичах.
Когато излязохме навън, всичко бе бяло като покрито с пух. Преспите сняг бяха изваяли загадъчни млечнобели скулптури по тротоарите, а въздухът, напоен със студ, като че ли всеки миг щеше да запука тихо и да се вледени в огромен кристал. Аз се смеех и скачах от радост във всяка пряспа по пътя ни, а Триръкия мълчаливо ме следваше, облечен в лимоненожълт клоунски костюм с копчета, подобни на бутафорния му червен нос, който не сваляше дори когато спеше. Оранжевите туфи коса от двете страни на изкуственото му плешиво теме се вееха от лекия вятър, а внушителните му обувки с рисувани бомбета и кухи предници оставяха зад нас следи като от гигантска птица.
Циркът се намираше в другия край на градчето, затова ни отне половин час, докато стигнем дотам. Този път, за моя изненада, имаше много посетители. Около петдесетина деца, придружени от родителите си или от някой по-възрастен роднина, се бяха наредили на опашка пред фургона, където се продаваха билетите – червени картончета с цирковата програма без ред и място по тях, защото местата винаги бяха достатъчни.
Пред цирковата шатра, наричана от всички Похлупакът на Съкровищницата, ни посрещна Черния клоун, който крещеше нещо на испански и лъхаше на алкохол. Входът към трибуните беше засипан с трици, покрили размекнатата кал от животните, които я бяха прекосявали на път за репетициите. (Въпреки че всяко представление беше доминирано от клоуните, за да бъде по-разнообразна програмата, имаше и дресирани животни, обикновено гълъби, пудели и маймуни, а понякога зебри или мечки.)
Минахме покрай касата, помахахме на три от акробатките, застанали пред един от фургоните, и подминахме покрития кучкарник, от който се носеше остра миризма на урина и мокра козина. Влязохме в шатрата през един процеп, водещ под трибуните, и по стълбите към манежа бързо стигнахме до овехтелите кулиси, зад които бяха гримьорните.
Бях идвал стотици пъти в Зимната градина и знаех, че Триръкия е единственият, който няма лична гримьорна, защото живееше в градчето. (Никога не научих какъв е бил, преди да дойде тук – къде се бе родил, къде бе израснал, какви са били родителите и приятелите му. В един топъл есенен ден, само месец преди да заживее в Махагоновия замък, той се появил в цирка, облечен като клоун. И според легендата, разказана ми от Богинята и после потвърдена от клоунината Жензифа, се включил в програмата, все едно че винаги е бил част от трупата.)
Триръкия седна зад една масичка, сбутана между подвижните закачалки с реквизита, и започна да реди обичайните си пасианси с ръчно рисувани карти, а аз останах край клетката със скалните гълъби. Това беше стар ритуал, който му помагаше да се съсредоточи и в който бяхме посветени само ние двамата и неизменно го изпълнявахме.
Началото на представлението наближаваше, затова аз отидох да заема мястото си на първия ред вдясно от кулисите, защото оттам гледката беше най-добра. Взех си фунийка крем от Платинената хубавица, която обикаляше между редовете с малка табла, после с наслада започнах да ям. (И досега, винаги когато си мисля за Зимната градина на Клоуните, щом затворя очи и вдишам дълбоко, усещам онази пропита във въздуха сладост, смес от миризмата на актьорските гримове, фунийките с ванилов крем и уханието на ароматизираната пудра, която клоуните пръскаха навсякъде...)
Скоро светлините на прожекторите намаляха и многобройната публика утихна по местата си. Всички впериха очи в манежа, а самотният джазбандист, качен на малък подиум над трибуните, удари туш и въздухът се изпълни със сребърните звуци от чинелите му. Едно яркочервено петно се появи в средата и след няколко секунди конферансието с пресилена енергичност дотича и застана в центъра му. После вдигна микрофона, помаха на публиката и шумно се засмя. Последното представление в живота на Триръкия бе започнало...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
