В омайните гънки на Рила планина, над село Овчарци, се спуска водопад Горица. Всъщност той е само един от Овчаренските водопади, намиращи се в северното подножие на Рила. Горица обаче, освен с величието си, впечатлява и с легендата, която се разказва за него.
Някога в селото живеела красива девойка – очите ѝ светли като звездици, а душата ѝ била по-чиста от планински извор. Това била Горица. Тя живеело щастливо със своя избраник – овчаря Йовица. Но по времето, когато пламтяла тяхната любов, селото и всички български земи били под ятагана на турците. Местният бей много харесвал красивата Горица. Наредил на слугите си да я отвлекат и да му я доведат. Като разбрала за това, жената побягнала в планината да дири своя любим, който бил извел стадото на паша. Бягала със все сили, сърцето ѝ биело в петите, но турците я настигали. Като видяла, че няма да може да се измъкне от жестоките им лапи – хвърлила се от скалата, право в реката. Оттогава местните хора наричат близкия водопад и реката „Горица“.
Мислейки си за тази чудна легенда, стигам в село Овчарци. Следвам табелите за „Водопада“. (Има само една подвеждаща, която е на Къща за гости „Водопада“. Подминете я и продължете само нагоре и напред). Подвеждам се по нея, затова питам местните да ме насочат към пътеката за водопада. Така се озовавам пред две валявици (валявица или бара е традиционно съоръжение за пране и завалване на одеяла, черги и т.н.).
Зад втората валявица започна и 15-минутната пътека до водопад „Горица“. Заставам пред първите стъпала, които водят в поръсената със сняг гора. Макар бялата покривка да се е стопила в ниското, тя още се приютява в горското царство. Тук-таме се подават зелените връхчета на борчетата. Те искат да свалят бялото си наметало и сякаш изтръскват клони. От тях падат големи буци сняг. В този момент въздухът се изпълва с фини, малки снежинки, които грациозно танцуват. Едни сякаш се гонят, а други се въртят в кръг. Те не пада, а сякаш внимателно кацат на земята.
Вървя по тясната пътека. Чувам песента на реката. Силна е и пълна с воля за живот. Минавам по дървено мостче и се надвесвам да видя къдриците от пяна. Сякаш не вода, а най-фини дантели се стелят под краката ми. Изкачвам се още малко.
Придържам се за дървения парапет край пътеката, защото тук снегът се е превърнал в кал и киша. Тогава го виждам –водопадът се спуска сякаш към бездна. Пада от скалата, разбира се и след това отново полита от втория си пад към реката. Така водата се слива в една непрекъсната връзка, за да дава живот.
Гледам буйния водопад, безмълвните скали и застиналата гора. Погледът ми бавно се плъзга по ледените висулки,образували се по скалите и залепва за тях. Очи от тях не могат да свалят и мъховете, които оглеждат жълто-зелените си цветове. Всичко е застинало, само водопадът продължава своя вечен път.
Продължавам и аз. Спускам се по обратно по пътеката. Чувам как гората бавно разсъблича снежните си одежди. Гледаш ли директно в нея – спира. Засрамва се. Като жена е. Искаш да заровиш поглед в нея, но направиш ли го, ще я изгубиш. Не трябва да усеща как очите ти се плъзгат по плавните ѝ извивки. Гледай я отдалеч, сякаш правиш нещо друго. Изучавай я, но не се фокусирай върху нея. Остави я сама да премине покрай теб. Така гледай и гората – както жената!
Много е красива тази Рила планина. Виждам я всеки път все по-различна, все по-опияняваща. Точно като жена, от която не искаш да откъснеш поглед, но все пак поглеждаш в страни, за да я видиш каква е, когато никой не я гледа.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
