Или защо край Брезник има села, които звучат така, сякаш един човек е разхвърлян на части по тази част на картата.
Веднъж попаднал в лабиринта от пътища между брезнишките села (Бабица, Конска, Непразненци и Бегуновци), човек няма как да не се върне да открива още. Време е за нов велоуикенд, че даже и с нови попълнения във велоекипа.
Село Гърло
От миналия път непосетено остана село Гърло, така че в слънчевата събота то е спирка първа. Оставяме колата на пътя Брезник – Трън при отбивката за Гърло и завъртаме педалите към селото, което заплашва да ни погълне с името си.
Времето – обедно. Мегданът – празен. Сградата на кметското наместничество – с отворени врати и също така празна. А вътре освен три заключени врати и пощенска кутия, в която гражданите са поканени да изпратят хабери на брезнишката полиция (!), има нещо, което най-малко очакваме.
Джаги. Без жетони.
Пътешествието започва обещаващо и изпотяващо над масата. Бият ту сините, ту червените, ама то и в българското първенство така се случват нещата.
След няколко мача продължаваме към другия край на селото в търсене на табела, до която да се снимаме. Оказва се, че всички табели на Гърло са изчезнали – както в онова злощастно австрийско село, което има лошия късмет да се казва Fucking. Убедена съм, че някой ги краде и си реди колекция в двора. Ако чете – да върне поне една, да се снимат туристите.
Още преди да поздравим, една жена ни пита дали отиваме на кладенеца. Ами не отиваме, ама може и да заотиваме. Какъв е тоя кладенец?
Оказва се, че над махала Старо Гърло и микроязовира има древен кладенец (според някои изследователи – едновременно и астрономическа обсерватория). Как да стигнем? Ами няма да го намерите, ни казва всеки, когото питаме. Пътеката не е маркирана и е обрасла.
Естествено, решаваме да опитаме, но още след селото пътят се оказва наводнен от обилните дъждове напоследък и напълно непроходим с колело, та се налага да се върнем. Нищо, другия път.
А защо селото се казва Гърло?
Разбира се, питаме местните, на Уикипедия не вярваме. Една жена ни разказа, че е чувала от баба си още, че причината е в мястото, където е разположено селото. Образува се тясно място между планините, подобно на гърло (някога селото се е намирало по-високо, на склоновете на планината). Селото се казва така поне от 300 години. Разказва ни още, че на високото има останки от крепост, която била свързана с кладенеца чрез подземен тунел. Крепостта била непревземаема, докато една котка не излязла от тунела и не издала на врага откъде жителите й се снабдяват с вода.
Село Неделково
И ако табелите на Гърло са откраднати, за Ребро я няма даже табелата за отбивката от пътя, поради което я подминаваме (за протокола: първата възможна вляво по пътя от Гърло в посока Трън). Пристигаме в село Неделково, за да узнаем с ужас, че сме изминали няколко излишни километра в нечовешката юлска жега по нечовешките баири.
В кръчмата „Ловна среща“ ловци не срещаме, но срещаме друг колоездач. Един усмихнат чичо специално докарва возилото си и казва:
„И аз съм с колело! Ама не е модерно като вашите, на 50 години е. Не става за дълги преходи. Виж, до кръчмата е идеално“.
И ний така смятаме.
Препоръчва ни няколко красиви маршрута наоколо и ни кани пак да дойдем „в красивия брезнишки край“. Не че има нужда някой да ни убеждава, но е чудесно, когато чуеш хората да рекламират собствения си регион, а не да мрънкат и да недоволстват.
Село Ребро
Завръщаме се към нашия анатомичен маршрут и доволни влизаме в село Ребро само за да се убедим, че и тук кьорава табела за снимка няма. Само една в другия край на селото – толкова ръждива, толкова невъзможна за дешифриране, че дори аз не бих я откраднала. „Добре дошли в с. Ребро!“ - разбира се, ако успеете да прочетете приветствието.
Селото има симпатично параклисче на симпатична полянка (не е в центъра, а малко встрани, попитайте да ви насочат). Местният КООП е затворен в събота следобед, така че се разполагаме по масите и пейките му за възстановяване на силите с домати, сирене и студена бира.
И понеже светът е малко място, на мегдана едната участничка във велопохода среща свой съсед от Люлин. Човекът е дошъл да търси някакви светилища, но се оказва, че такива няма. Черпим него и внуците му по една праскова и тръгваме да търсим отговор на екзистенциалния въпрос: Защо Ребро?
Една жена от селото ни разказва легендата за двама братя, които се скарали (за жена ли, за имане ли, вариантите не са много). Сбили се и единият счупил на брат си реброто, а другия – носа. Разделили се в две села. Едното – Ребро, съседното (на няколко километра оттук) – Кривонос. Е как да не обиколи човек всяко българско село в търсене на легендите за името му!
Отдаваме се на блажена дрямка по пейките на Ребро и по залез се прибираме към колата. Краят е епичен – 5-минутно спускане по инерция.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
