Бяхме слушали много неща за Драгалевския манастир: от това, че мястото е приказно, спокойно и си струва посещението, до лоши отзиви за отношението на попа и монахините към посетителите. Ако се абстрахирате от страничните мнения и отидете там с нагласата, че ще разгледате божия обител, ще запалите свещи и няма да търсите хотелско обслужване, то тази малка екскурзия може да се превърне в хубаво и пречистващо градските глави преживяване.
В зависимост от времето и настроението, можете да стигнете дотам с кола по приличен асфалтов път или пък с градски автобус (93, 64) до центъра на Драгалевци и после пеша по „Пътеката на Левски”. Пътеката е обозначена с табела, дълга е 1700 метра и се изминава за около половин час пеша. Маркирана е с дървени стълбове и, според преданията, следва точния път, по който Васил Левски е пристигал незабелязано в манастира при няколкото си посещения през 1871-1872 г. Това не е обикновена планинска пътека, защото преминава по драгалевска улица, по висящия мост над реката, следва единия й бряг, а после става доста стръмно, като краят й излиза точно на поляната пред манастира.
Драгалевският манастир „Света Богородица Витошка” е построен през 1345 г. при царуването на Иван Александър като част от така наречената Софийска Света гора, включваща общо 14 манастира. Трябва да отбележим, че е един от най-красивите и лесно достъпни за посещения манастири в България. По алеите на добре подредения двор човек бързо се ориентира дали иска да разгледа комплекса – резиденция на Светия Синод, да види старите стенописи в църквата или да се спре пред импровизираното гробище, в което е погребан и ген. Антон Ковачев – началник на инженерните войски между двете световни войни. Причината ген. Ковачев да е погребан тук вероятно е, че именно той и подчинените му са построили пътя от селото до манастира.
Понеже сме свикнали да виждаме църковните камбани високо над църквите, прави впечатление, че тук камбаната е в двора, на специална стойка и с ограда, непозволяваща на любопитните да я докосват.
За историята на манастира най-добре говорят стенописите в църквата. Познавачите веднага ще се ориентират, че те са от различни епохи, а и все ще се намери някой друг посетител, който да разкаже за изоставянето на манастира при завладяването на София от турците и за възстановяването му с дарение от светски човек – софийския болярин Радослав Мавър. Никак не е чудно, че на стените в църквата стоят портретите на болярина и неговото семейство. Разбира се, тези изображения не са икони и имат предимно етнографска стойност. За почитта на монасите към Радослав Мавър има и още едно свидетелство – неговото име, името на съпругата и двамата им сина са изписани на входа на църквата.
Като всеки православен манастир, и Драгалевският се превръща в книжовно място по време на робството. Тук е имало килийно училище, а монасите са преписвали богослужебни книги. Тази информация ни зарежда с малко гордост и не обръщаме внимане на монахинята, която бърза да загаси недогорелите свещи и да ги хвърли в металната кофа. Не ни притеснява и погледът й, преценяващ ни като смутители на планинската обител. Бързаме към изхода и към „Пътеката на Левски”, към центъра на Драгалевци и към центъра на София, доволни, че можахме да се откъснем за малко от шума и от обичайните задачи.
