Признавам си, че обичам да залитам по далечни дестинации. Те винаги са ми изглеждали по-вълнуващи и интересни.
Но съвсем незаслужено съм пренебрегвала чудесни местенца, които са под носа ми. Цял живот съм живяла на час и половина разстояние от водопад Сини вир край село Медвен, а никога не съм го посещавала. Решила съм да поправя тази грешка.
Пропускам излишното суетене, зареждам раницата с всичко най-необходимо и вече тичам надолу по стълбите. Пътувам от Айтос и следвам табелите за село Жеравна. Щом стигна до петолъчката, завивам надясно. Минавам през селата Мокрен, Градец и пак поемам надясно към Медвен. Село Жеравна остава вляво.
Скътано между извивките на Стара планина, Медвен не се забелязва отдалече. Трябва да се надвесиш над него, за да го видиш. Керемиденочервените покриви на къщите гордо се пъчат сред зеленината. След няколко полегати завоя вече влизам в селото. Минавам покрай каменни дувари и оставям диря в прашния път. Старите къщи съжителстват с по-нови постройки, но във всички греят слънчеви цветя – най-вече мушкато, петунии и хризантеми.
Стигам до най-кокетното кметство, което някога съм виждала. Прихлупена дървена къща с тесни високи прозорци, в която освен местната администрация, се помещава и пощата. А до входа ѝ грее българският трибагреник.
На дървото пред кметството виждам указателна табела за екоселище Сини вир, от което започва и пътеката за едноименния водопад. Тръгвам след сините стрелки. На места асфалтът ту се губи, ту се появява, но важното е, че посоката е правилната. След 10-ина минути стигам екоселището.
Вече виждам началото на пътеката, която изчезва сред клони и храсти. Взимам пълното си бойно снаражение – раница и фотоапарат. Мислено давам команда „Напред!“ и с обичайното приповдигнато настроение влизам в гората, в търсене на Сини вир. Казвам търсене, защото липсват всякакви указателни табели и маркировки. За най-сигурно се движа покрай реката.
Докато изучавам с очи местността, чувам, че някой пее. Не мога да различа думите, но мелодията е ведра и жизнерадостна. След малко на пътеката пред мен изниква усмихнат старец. Върви, подкрепяйки се с тояжката си и си пее. Стара войнишка мешка се полюлява на гърба му, а килнатата на една страна шапка го пази от горещите езици на слънцето. Очите му светят, а лицето му се смее. Отдавна не бях виждала толкова искрено щастлив човек. Питам го дали съм на прав път. А той с ведър глас ме успокоява:
- Да, да, само на право. Ти си млада, бързо ще стигнеш!
Благодаря му, разделяме се и той пак подхваща своята песен. Често, когато пътувам, срещам хора като този дядо. Вече се чудя дали някой ми ги изпраща нарочно, за да ми покаже, че щастието и добрината съществуват. Не че се съмнявам в това, но е приятно да срещаш доказателства за хипотезите си.
Тревите, които на места достигат коленете ми, ме гъделичкат, щом мина по-близо до тях. Клоните на дърветата се свеждат и образуват арка, под която минавам с наведена глава, сякаш влизам в храм. След още няколко изкачвания и спускания покрай реката, чувам боботещия шум на падаща вода. Дядото беше прав, наистина пристигам много бързо.
Пристъпвам бавно, а клоните се отдръпват един след друг и разкриват скалите, покрити с мъх и дребни цветя. След още няколко крачки виждам и изливащата се вода, която хвърля пръски. Тя бушува и се пени като млад и непокорен дух, след това обаче се оставя на течението и се смесва със спокойните сини води.
Спускам се по скалите, за да доближа водопада. Потапям ръка в тъмносинята вода. Ледено студена е. Ако се загледате във върха на водопада, ще забележите,че реката се спуска във формата на сърце. Любовта наистина е навсякъде!
Докато балансирам върху камъните, няколко пеперуди трептят около мен. Не знам дали танцуват или се гонят, но във всяко тяхно помахване има грациозност.
Слънцето наднича от пухкавите облаци и обагря водата в златисто. Като умел художник светлината рисува топли нюанси и светлосенки. Сега скалите не са сиви, а млечнобели, небето е с цвят на море. Синьо, зелено, резеда, охра – истинско тържество на цветовете.
След миг сянката отново се възцарява над водопада и той като че ли помръква. Каква сила е природата, в един момент може да ти разкрие цялото си великолепие, а след това да го скрие само за себе си. Изкачвам се нагоре към пътеката и хвърлям поглед през рамо. Усмихвам се, мислено се сбогувам с бисера на Котленския Балкан!
*
Полезна информация:
В село Медвен липсват указателни табели за водопад Сини вир, затова следвайте тези за екоселище „Сини вир“. От него започва горската пътека за водопада. Вървете само направо покрай реката и след около 40 мин. ще стигнете до крайната си цел. Маршрутът е лек и приятен, подходящ за деца.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
