Подминавам Своге. Гледам релсите. Губят се в тунели и се появяват. Пристигам на гарата.
Не знам защо решавам, че трябва да отида до нея и да попитам за посоката. Оказа се, че само няколко метра по-нагоре има табела. Тръгвам към жената ,която върви право към мен. Движи се леко тромаво в черния си панталон и черното сако, на което с жълто са изписани буквите „БДЖ”. Усмихва ми се, а от устата ѝ ме гледат само няколко зъба. Вежливо ми казва за посоката. Благодаря и оставям учудените погледи да ме изпращат. Познавам тези очи, с тях гледат хората от местата, в които нищо не се променя с години. И аз съм от такова място, така че ги разбирам.
Ето я табелата: „Вазова екопътека – 1,4км”. Свивам в ляво и плавно се изкачвам. Посреща ме шумът на бушуваща вода. Буйна,непокорна, тя облива камъните с животворна ласка, от която се ражда фин, зелен мъх. Движа се покрай нея. В първите крачки от прехода винаги усещам краката си като пълни с олово, но само докато синхронизирам дишането си. След това движенията стават леки и естествени. Стигам до дървен мост, който се е излегнал над разливащата се река.
Вървя по Вазовите стъпки, спирам на слънце и се оглеждам за цъфнали дървета. След няколкоминутно ходене стигам до едва напъпили, жълти цветове. Пролетта само е открехнала вратата, но още не е пристъпила прага. Разтопила е снега в ниското, но върховете още се белеят със снежните си шапки. Голите клони обаче ми дават възможност да огледам скалите около себе си и малките селца в далечината.
Изкачваме се завой след завой. Вдигам поглед, а след това обектив към водопад „Скакля” в далечината. Оттук не мога да направя заветния кадър. Трябва да се изкача още малко. Стигам до пейка с изглед към отсрещните хълмове.
Оттук водопадът се вижда доста по-добре, макар че все пак трябва да го „зуумна” малко. Когато гледам падащата от 120-метра височина вода, единствената дума, която изниква в съзнанието ми е „величествено”.
Почти не усещам кога съм стигнали подножието на водопада. Влагата се носи във въздуха. Ледените пръски отскачат и се стопяват по лицето, косата и дрехите ми. Пътеката се спуска под водната струя, която се превръща в река. Тялото ми много бързо отдава събраната топлина. Побиват ме тръпки на хлад.
Продължавам по отъпкания коловоз в снега, който на места се е превърнал в киша. Стъпвам внимателно. Пътят се стеснява, извива и изкачва, а с всяка крачка усещам колко нестабилен е мекият сняг. На места кракът ми потъва в преспите, на други се подхлъзва и няколко камъка се търкулват по склона. Напредвам бавно. Каменните стъпала улесняват изчакването най-вече заради парапета, към който се придържам.
След това обаче се изправям пред 5-6-метров участък, в който снегът се е превърнал в буци лед, които се ронят и падат някъде в небитието. Обмислям как да го премина. Започвам плахо, като опипвам земята и чак след това стъпвам с цялата си тежест. Почти преполовила коварното място, поглеждам надолу и за секунди си казвам „внимавай да не паднеш”. Правя следващата крачка и усещам как ледът пропада, аз се плъзгам надолу и инстинктивно забивам ръце дълбоко в преспата. Оставам така за кратко, изправям се бавно и продължавам.
Вървя към мястото, от където се спуска водопадът. Вече виждам отвесните скали, три полегати хълма в далечината и разпръснати къщи с керемидени покриви. Всички те са в пепеляви цветове, затова погледът ми е привлечен от малка борова горичка. Представям си как след няколко седмици тя може би ще се загуби сред морето от раззеленили се двърчета. Или по-скоро нейният по-тъмен нюанс все пак ще контрастира сред крехките листа. Искам да се върна пак и през есента, когато всичко ще бъде шарено, но боровата горичка ще си бъде пак там, недокосната от годишните сезони. Ако искате приемете това просто като природен пейзаж, ако искате като метафора за непреходните ценности в живота. Тези, които искаме винаги да съхраним в себе си дори в навечерието на всяко ново начало…
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
