Вяра Тимчева е автор на една от най-интересните книги за пътешественици, на които сме попадали напоследък – със заглавие, което обещава вълнуващи срещи, интересни истории и неочаквани обрати - „Пътешественици“ (Издателство „Изток-Запад“).
След като интервюира десетки свои приятели от цял свят за книгата, Вяра отговори и на нашите въпроси.
- Като за начало – коя е Вяра Тимчева?
- Родена съм в Берковица, гимназия карах във Враца, университетските години – в София, Нант и Бордо. Преди две години живеех в Брюксел, а сега съм в Люксембург. Учила към журналистика и световна литература, в момента работя като преводач в Европейската комисия. Не знам къде ще съм и с какво ще се занимавам след две години. Но това ми харесва. Предпочитам разнообразието пред това да работя все на същото място в продължение на десетилетки. Първото ми пътуване в чужбина беше Унгария – бях на 12 години. Със самолет за пръв път пътувах на 15 години, до Франция. За времето си не беше зле. А днешните деца пътуват още от пеленачета. Като малка мечтаех да обиколя целия свят. Забавното е, че все още си мисля, че мога да успея – помага ми това, че хич ме няма по математика. Иначе досега съм била в 39 държави, а на планетата ни има близо 200. Ако спазя досегашното си темпо, ще ми трябват само още някакви си стотина години...
- Кое беше пътешествието, след което знаеше, че това ще се превърне в твоя страст?
- Аз още преди да започна да пътувам, знаех, че това ми е страст. Пътуването ми е мечта, откакто се помня. Когато бях на седем години, баба ми реши, че всяко дете трябва да познава столицата си, и ме заведе в София. Аз и преди това бях ходила в София, но новото тук беше, че баба ми ме остави да избирам – каза, че където поискам, там ще ме заведе. Първите ми два избора бяха Софийския университет и летището. Университетът ми хареса, но от летището се разочаровах – навремето имаше охрана и не ни пуснаха дори да се приближим. Но поне си
попътувахме с автобус 84 и видях контролната кула отдалеч.
- Как обичаш да пътуваш - соло или с компания?
- С компания определено е много по-интересно! Така човек има с кого да обсъди интересните места, които вижда, и интересните неща, които му се случват.
- Без какво никога не тръгваш на път?
- Без книга. Имам предвид книга за четене, не пътеводител. Ама аз без книга не само на пътуване, ами и никъде не тръгвам…
- Кое е мястото, на което можеш да се връщаш безброй много пъти?
- Много харесвам град Бордо в Южна Франция. Като се изключи родният ми град, Бордо е мястото, където съм живяла най-дълго – 14 години. Където и да отидем, оставяме частица от себе си. Като се замисля, май няма място, на което не бих се върнала. Даже от опасни места с неразрешени военни конфликти, на които съм била, като Кашмир или Ливан, имам спомени за прекрасна природа и интересни хора.
- Кое е първото нещо, което правиш, когато пристигнеш на ново място?
- Пристигането на ново място е един от най-любимите ми мигове! Ако е град, обичам да се изкача на някоя висока кула, за да видя отгоре кое къде се намира, после е много по-лесно човек да се ориентира. Ако е друг континент, чудесен план е човек да отиде право на пазара и да си накупи разни екзотични плодове, които никога не е опитвал.
- Кое е най-шантавото нещо, което си преживяла на път?
- Хм… Не знам дали "шантаво" е точното определение за това, което ще разкажа… Миналата година бях на обиколка из Того и Бенин, наречена "люлката на вуду". Видяхме много впечатляващи неща, но най ме потресе един ритуал с духове от отвъдното. Действието се развиваше в малко селце на брега на Моно – реката, която бележи границата между Того и Бенин. Отидохме дотам с лодка. Около прашния мегдан се бяха насъбрали всички жители на селцето. Появиха се три-четири огромни фигури – всяка голяма колкото копа сено, украсени с различни цветове – и започнаха да се въртят. Въртяха се все по-бързо и по-бързо в една и съща посока повече от половин час, като танцуващи дервиши, само че в нашите копи сено имаше нещо диво и необуздано, каквото не се чувства у дервишите. Самите африканци ги гледаха с ужас и се отдръпваха като ужилени, ако някоя от въртящите фигури ги доближеше. Една приятелка ми прошепна: "Знам как на хората отдолу под сеното не им се завърта главата – сигурно държат пръчка и я въртят, а те самите си стоят неподвижни". Тя е инженер и всичко се опитваше да обясни по рационален начин. Но дори и тя остана без думи, когато изведнъж фигурите застинаха неподвижни; притичаха местни хора, въоръжени с дървени тояги, и ги повдигнаха, и се оказа, че отдолу под тях няма човек! Под копата сено имаше просто една малка дървена кукла със страховито лице, дълга две педи. Как тази кукла въртеше огромна копа сено? На какво бяхме свидетели? На всичкото отгоре местните запалиха куклата и я изгориха, после поставиха копата сено обратно и тя отново се завъртя в танц! Когато попитахме екскурзовода ни какво става и как така отдолу няма човек, обяснението му ни втрещи още повече: "Всъщност има човек, но той е невидим". После се разсмя на потреса ни и добави: "Фигурата се задвижва от вуду. Не знам как да ви обясня – това е просто малка част от магията на Африка".
Тръгнахме си преди танцът да е свършил, защото чужденци имаха право да присъстват само на малка част от ритуала. На тръгване някои от групата изръкопляскаха. Африканците изобщо не ни обърнаха внимание. Бяхме присъствали на нещо невероятно, необяснимо, а повечето го приеха като някакъв театрален спектакъл. Невероятно е как ние на Запад си мислим, че всичко знаем, опитваме се всичко да обясним, а когато видим нещо, което никак не се вмества в нашите представи и рационални обяснения, просто го обявяваме за хитър трик и го забравяме.
- А най-забавното?
- В книгата ми имаше такъв въпрос към участниците – мисля, че това е и най-смешната и забавна глава от нея! Там съм разказала случката, когато с приятеля ми бяхме отишли в едно селище с 15-буквено име в Южна Индия – Шраванабелагола, където се намира светият храм на една от най-важните религии в Индия, джайнизма. Джайните идват от много далеч, за да се преклонят пред една 15-метровата статуя на Гоматешвара. За тях това място е като Ватиканът за католиците. Ние бяхме единствените "бели" и жрецът ни обърна специално внимание, като от цялата тълпа повика точно мен и ме благослови. Лошото е, че бяхме забравили да изтеглим пари и в джобовете ми се мотаеха само едно бонбонче и пакет носни кърпи. А когато те благословят, традицията е да оставиш нещо в замяна! Аз просто нямах друг избор – оставих в ръката на учудения жрец бонбончето и побягнах, без да се обърна назад – направо полетях на крилете на срама! По-късно много се смяхме на тая история. Но ако пак се случи да отида в този храм, обещавам да отнеса за компенсация някакво голямо дарение – например коза. Джайните не убиват живи същества, така че няма опасност да я принесат в жертва (сигурно това спаси и мен от подобна участ след излагацията с бонбончето!), но ще могат да си я отглеждат и да си пият прясно млекце.
- Къде би завела чужденец в България?
- Любимите ми градове са Несебър и Велико Търново. Но водя гостите си от чужбина и в моя роден край. Макар да е най-малко популярния в страната и да го наричат "Северозападнала България", там има чудни места, в това число самата Берковица – хубав град, обграден от планини, с минерална вода, мраморен площад и стара часовникова кула, която все още работи.
- Къде се чувстваш у дома си?
- Целта ми е да се чувствам у дома си навсякъде – нали това е нашата планета. Колко по-хубав би бил животът, ако отвъд държавните граници и тесния национализъм видим единството - тоест, ако вместо разликите, видим приликите между страните, народите, религиите. Ако осъзнаем, че всъщност никой не ни е враг и всички хора по света се стремят към едно и също – към щастие, и че във всички култури и държави има нещо ценно, общочовешко. Земята е общият ни дом. Все пак се радвам, че си имам кътче, където да мога да се прибирам след всички пътешествия и живот в различни държави – къщата на родителите ми в Берковица. От пътуването ми във Френска Гвиана получих за подарък хамак – страхотно ми харесва да си лежа на него и да наблюдавам връх Ком.
- Как се роди идеята за написването на книга за пътешествия?
- "Пътешественици" е петата ми книга, но първата книга – сборник, която правя. Участниците в нея са от различна националност, възраст, религия, професионална среда. Участията им бяха не само на български, но и на френски и на английски. (Тук помогна това, че съм преводач). Мога да кажа, че трудно се координира проект с над 30 участници. Но е много интересно да се прави такъв. Мисля, че човешката еволюция е достигнала до такъв един момент, че ако продължаваме да правим войни, да се сочим и обвиняваме едни други и да нехаем за мизерията и болката на жителите на съседното село, на съседната държава или на съседния континент, нищо добро няма да излезе от това. Затова ми е скъп всеки проект, който включва хора от различна националност и религия, за да покаже, че отвъд разликите има нещо, което обединява всички ни. Мисля, че за в бъдеще ще се опитвам да осъществявам още такива "общи" проекти.
- Къде е пейката с най-хубавата гледка в света?
- О, труден въпрос! В спомена ми изниква една малка дървена пейка на брега на езерото Бурже в областта Савоя във Франция, където синьото на водата и на небето се слива със синьото на Алпите.
Снимки: Личен архив. Открийте книгата "Пътешественици".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
