Разказ за едно пътуване до язовир Широка поляна - от Иван Петрушев
Един ден Ива подхвърли да вземем да идем до язовир Широка поляна. Съвсем малко убеждаване ми трябваше и заформихме един план под наслов "Речено-Сторено". Петък след работа запраших за Пазарджик, където трябваше да се чакаме с нея. Напазарихме набързо хапване и почти се отровихме с едно Пишлеме. Който не знае - това е древен турски сладкиш, наподобяващ компресиран захарен памук. В това пишлеме обаче имаше боя за обувки или миша отрова. Деликатесът бързо беше прибран и наречен да го пробутваме на смъртните си врагове.
Оттам натиснахме газта и за нула време бяхме на Пещера. До Батак бях ходил няколко пъти (оправили са асфалта), но по-нагоре не бях стигал. Вече беше тотално тъмно... покрай нас всеки завой беше обратен и се нижеха ограничения от рода на 20-30 км/ч. След около 37 часа минахме Беглика и Широката поляна. Хванахме черния път за бунгала "Романтика форест". Настроението беше като на "е, тука сме вече", но последваха 5 километра по този готин черен път. По едно време ми се присъни че минахме покрай някакви лампи и спрях да се ориентираме. Я, тука сме, бе!
Последва хапване набързо и разтоварване на багажа. Бунгалата са триъгълни къщички на два етажа. Долу има обширна трапезария с камина и телевизор, баня и спалня. Нагоре водят тесни и стръмни стъпала, страшилище за всякакви пияници. Горе има още две стаи с по две легла, давайки общ капацитет от 6 легла на бунгало. С една дума - препоръчвам!
По едно време пристигна останалата част от групата. Видяхме се за малко, пихме по една ракия и се трупясах да спя.
Събудих се по някое никакво време. Стегнах се да видя какво става навън, па барем хвана и комарения час за снимки. Изгревът го даваше малко зорлен и още светлината беше оскъдна, но достатъчна да видя какво бях пропуснал снощи. Намирахме се на първа гъзарска линия на брега на язовира. Теренът беше интересен - полуостровчета, каменисти плажове, песъчливи ивици... В далечината се виждаха други ръкави от язовира. Гъста мъгла хищно пълзеше измежду тях и ту се вдигаше, ту се слягаше. На места беше като рязана с нож. По едно време изгревът изкласи изотзад ми и я освети. Първите слънчеви лъчи погалиха водната пара и я превърнаха в захарен памук.
Намерих си една червена мухоморка да ми позира, а впоследствие научих интересно стихотворение от Любчо. Не мога да се сдържа и ще го постна:
Гъбки
Аз съм мъничко детенце,
аз съм знаме на мира,
ходя-бродя из гората
гъбки да си набера.
Но не щеш ли: мухоморка!
Казва Партията зорка:
"Ти, детенце, остави я
тази гъбка, не бери я.
Тук ще мине след момент
един гладен дисидент.
Ще я глътне кат муха,
ще се гътне, ха-ха-ха!"
По едно време на плажа се намерихме с други двама от нашето бунгало. Другите си бяха екипирани - стативи, апарати, работи... Малко се чувствах като отишъл на престрелка с нож. Цецо и Петко рекоха че сме се събрали все едно на фотопленер.
Последва обичайното съботно закуско-мотаене. В ресторанта постоянно ни бъркаха поръчките (Правите ли фрапе? Правим! Едно може ли?... Опа, сори, не правим), но пък беше вкусно. Направихме един разбор на намеренията и планът взе да се очертава - разходка до Ягодинската пещера и Дяволското гърло. Добре - по конете! Компактизирахме се в една кола с братовчедката на Ива и нейния приятел. На Тошко хич не му блазях - предната вечер пътувал 10 часа от Свиленград до Широка поляна, а днес цял ден го цанихме за шофьор... Малко гадно ми става като се сетя - много трябваше да го черпим, а не го сторихме.
Пътят до Ягодинската пещера беше към 50 км, но го взехме бавно. На язовир Доспат спряхме за почивка и да видим Родопското море:
За самата пещера какво да ви говоря... След първите пет ходения вече им научих скрипта наизуст и не ми беше особено вълнуващо да търся Дядо Мраз, Снежанка, Кирил и Методий и прочие въображения по стените. Имаше малко повече гъч от преди. Групите уж тръгваха по разписание на всеки час, но всъщност се пускаха нон-стоп когато се съберат двайсетина човека. Ние бяхме последните от нашата група, а по петите ни вървеше следващата екскурзоводка.
На излизане заформихме следващата идея - да се качим с джипките до Орлово око. Виж, това не го бях правил! Бяхме много хора и окупирахме цели три жипки. Изпълних си детската мечта - да се возя прав в уазка без покрив. Врещейки като малко момиченце по завои и бабуни.
Виждате ли ей тая пльочка горе вляво? Ей там отивахме. Пътя минаваше през село Ягодина, до което имаше асфалт. След това хванахме по някакъв черен път, който не беше особено впечатляващ. "А, ситроена от тука минава бе!", кво му е. И както си карахме по пътя, шофьорчето нави левия волан и тръгна да кара през една отвесна скала нагоре. "Ситроена от тука не минава! Не минавааааа!" Големи емоции бяха нагоре, голямо врещене. Шофьорчето беше някакъв отракан младеж, пълен с лафове и истории за местността. Колко от тях са истина и колко - фантазия - няма значение. Скука в нашта уазка нямаше.
Почекнахме се горе половин час и хванахме обратно надолу заредени със същия ентусиазъм. Но времето беше много напреднало, та трябваше да хапнем и да се прибираме. Хапване на капанчето пред пещерата = грешка. Един час чакахме поръчките и като свършихме, резервът време за Дяволското гърло беше на ръба на изчерпването. Рекохме да не бием още 50 километра със съмнителен резултат и вместо това да се прибираме. В "Романтиката" си направихме цър-пър както си му е редът и хич няма да ви обяснявам как капе сосче от препечените гърдички... и какъв неповторим привкус добавят дървените въглища към гастрономическите произведения на изкуството. И за уютът да се стоплиш на дърва, които си нацепил с ножа, също няма да ви разправям.
Неделя сутринта пак станах, надъхан за захарни памуци, заигравка със слънчо и отражения. Само че този път ме очакваше нещо коренно различно. Вчера се чудех какво ще е да се намираш във вътрешността на някое мъгливо пипало - е, сега бяхме в такова! Навън беше като във филм на ужасите. Из мъглата шарят сенки. Прилепи пърхат над главата ти. Тук-таме изграчва гарван. Вързаното куче джавка на умряло по нещо и само ехото му отвръща от другия край на язовира.
Повъртях се малко да пощракам, но мъглата нямаше изглед да се вдигне. Както се мотаех наоколо, в главата ми изникваха гледки за Чудовището от дълбините, протегащо слузести пипала към мен.
И по едно време си рекох стига толкоз засега, айде да закусим. Ммм, тая сутрин имаше блок маса с ядене от всичко и по много. С Тошко ометохме 10-15 чинии от всичко. Това е привилегията да станеш преди другите. Когато вече не знаех на какво точно се оригам, хванах да се поразтъпча малко. От другата страна на язовира се виждаше една къщичка във водата. Това било стара царска ловна хижа, която била залята след завиряването на язовира. До там исках да ида и хванах пътечката, която обикаляше целия гьол. При бунгалата вече напираше слънце, но с първия завой който ме върна в гората заварих последните останки от злата мъгла. Тук се водеше някаква битка между доброто и злото. Слънцето ту успяваше да хвърли някой лъч и да просече парите, ту се отдръпваше страхливо зад клонаците.
За първи път виждах как мъглата се отлепя от елака и тръгва нагоре. Сякаш всяко клонче работеше за тази кауза, та от ниския храсталак се издигаха влажни вълма нагоре. В сенките беше легнала слана, която не искаше да си ходи.
Ефирни стълбчета изпарения се поклащаха на педя над водната повърхност. Лек ветрец разхождаше студените кълба над огледалото.
Наблюдавах този танц няколко минути, но природните закони работеха и стоплянето на деня раздигаше цялата романтика. Гледката през този кратък час беше уникално представление. Сякаш язовира ми го изигра, за да ме заплени и да ми откъсне нещо от сърцето. Нещо ми остана там. Ще се върна.
Завършвам набързо този пост, защото това не е краят. Тепърва ще търсим чудовището от дълбините.
*
Текстът излиза за първи път в блога на Иван Петрушев и публикуван в Peika.bg с разрешение на автора. Още от Иван Петрушев можете да откриете в блога му тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
