Който не е виждал пустинните области на Южна Испания и не е чувал андалуско наречие, значи не знае какво означава истински испански циганин. А онова, което за някои е автентичен испанец – горещ мачо, захапал роза между зъбите си, свирещ фламенко, е всъщност горд, но обикновен представител именно на тези южни области, често нямащ нищо общо с европейски облечените и звучащи, „студени” сънародници.
Областите около и самите градове Кадис, Севиля, Кордоба и разбира се, столицата Гранада, са андалуски рай. Е, на пръв поглед не много приветливи – вятър, пясък, ниски постройки с малки прозорци, суша и чат-пат някоя палма. Архитектурата е преминала рязко в арабски стил и често се виждат малки площадчета, оградени с палми и пейки, облицовани в плочки, за да охлаждат в жегата. Антретата на къщите също са облепени в плочки, изрисувани, цветни, с типичната арабска орнаментика.
Самият език става рязко неразбираем. Местните са известни с провлачения си говор, сливането на думите и масовото пропускане на съгласните. Ако не са красноречивите жестове, върви та разбери какво ти говорят! Характерното за всички испанци (и разбира се, и за южните) е, че са ужасно любезни и ако питаш за някоя улица, се започва едно безкрайно повтаряне докато наистина не ти писне да слушаш. Но пък можеш да научиш посоките перфектно само от случайните минувачи по улицата и циганките, които като бонус започват да ти гледат и на ръка.
Гранада– чудесен, жив град, с туристически център, в който редом до германците с фотоапарати на гърди, седят местните, неизменно пиещи вино от картонени кутии за 90 цента, говорещи с типичните си високи, дрезгавеещи гласове. Понякога тези градски представители са наистина „клошари”, но не такива, каквито сме свикнали да виждаме. В големите градове на Испания има специализирани места, в които се записват безработните или бездомните и всеки ден напълно безплатно получават чай, кафе, дребни сладкиши. Затова тези старци са и вечно ухилени. Във всеки парк на Гранада и другите южни градове те изпълват пейките като врабчета, чуруликащи с картонените си кутии и провлачващи говора си в горещия следобед.
Фламенкото – да, еманация на циганската душа. Можеш да чуеш истинско фламенко не само като спектакъл, който организират местните заведения, когато има туристи. Фламенко ритми свирят всички китаристи на улицата, по баровете, по пейките в парка. В един бар, в който имаше само мъже, скрили се от силното слънце, намерихме човек, който ни изсвири страхотно фламенко с дебелите си като кебапчета пръсти. Хармония абсолютно неразбираема и оставаща пълна мистерия за белия европеец. А мъжете около китариста извисиха гласове, дрезгави, накъсани, но извиващи се в някаква безкрайна протяжност, тъга и страст. Дали и те бяха с циганска кръв? Едва ли всички, но андалуското слънце те кара да си такъв – едновременно ленив и опожаряващ, провлачен и рязък.
