Банкоматите в Индия обикновено са до входа на банката и представляват широки остъклени кабини, вътре и с по две-три машини понякога. Отпред на столчето седи, прегърнал голямата си, внушителна пушка отегчен полицай.
И тук като навсякъде – немирна тумба народ. Навалица. Гълчава... Този народ обаче не се е подредил кротко на опашка по двама-трима, да речем и да изчаква търпеливо своя ред пред остъклената кабина - не! Този народ се е натъпкал в нея и дори се разлива отвън по стълбите... И като изключително нетърпеливи и бързащи, всеки е извадил своята карта, държи я високо в ръката си и обзет от нетърпение, стремително се ръга и проправя път към автомата, както успее.
Поогледах, поогледах ситуацията и веднага схванах, че ако чакам реда си, той никога няма да дойде. Бухнах се и аз, елегантно подкрепяйки деянието си със статива. Много е удобен с тия здрави остри крачета. Помогна ми много и това, че съм бяла жена. А жени на опашката изобщо нямаше и докато ме заглеждаха изненадано и смутено, аз напредвах! Понатиснах оттук, оттам, а където можах, се наведох и промуших и не след дълго се изправих победоносно пред машината. Готова, с извадена карта...
Да, ама той се оказа различен за управление от нашите... Толкова упорито се борих за това място, че сега въобще не се стъписах и да отстъпя, а продължих да напредвам, погрешно, разбира се. Започнах да се суетя с картата. Слагам, изваждам, натискам копчета, излиза хинди, излиза английски, автоматът пропищя накрая, но тълпата около мен бързо се усети и взе нещата в свои ръце.
Един през друг викаха като на спортна игра и услужливо ме напътстваха какво да правя. И натисках копчета. И те ми помагаха. ”Карта, карта! Mem!”, после „Пин, пин, рупии, рупии, колко?" Повярвах им веднага! Каквото ми диктуваха, това правех. Е, всъщност аз само се добрах да натисна копчетата на пин кода. То никой не си го криеше, а и беше невъзможно. И след това до цифрата на рупиите. Около мен активно участваше цялата притиснала ме група, която имаше видимост върху процеса. Най-близките ми боравеха с копчетата, един през друг крещяха и подсказваха какво се изисква.
И така с всеобщи усилия и голямо „благодаря” към околните си взех първите пари от банкомат в Индия. След това нямах щастието и този късмет да случа на толкова много сърцати и услужливи хора из банкоматите, защото в по-големите градове банките са достатъчно нагъсто. Този блестящ урок го запомних безпогрешно и отведнъж...
Още от Теодора Лазарова тук.
Тази история ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук!
