Една книга с разкази за пътуване, в които обаче важни са не самите пътувания, а невероятната енергия, която носят преживяванията.
Вера Петрова е любител на пирамиди и "някога повече пътешественичка, сега повече пишеща", както сама се определя. Някога преподавател в университет, сега доброволец за смислени каузи.
Още от първите редове на новата й книга „Завихряне“ (издателство Колибри) ще попаднете в церемонията на маите за посрещането на новия земен цикъл на 21 декември 2012 г. на свещената пирамида Чичен Ица. Церемония, в която самата Вера участва. Оттам пътешествието продължава из магични места (пирамиди, и не само) по цялата земя: Мексико, Гватемала, Аризона, Колумбия, Индия, Босна, Странджа. Но книгата не е пътепис. Героите на Вера са хора, които не се срещат всеки ден: откриватели, духовни учители, шамани, племенни вождове, дервиши. „Благодарна съм, че не се налага да ги измислям“, споделя авторката. Посоката на пътешествието се оказва една – навътре в себе си.
Прочетете откъс от „Завихряне“ на Вера Петрова:
Нека ти попея
Четох някъде за едно африканско племе, което приема за рождена дата на детето не тази, на която е родено, и дори не тази, на която е заченато, а тази, на която се е появило като мисъл в главата на майката. Когато една жена реши, че ще има дете, тя се отдалечава от дома съвсем сама и сяда под някое дърво. Заслушва се в очакване, докато чуе песента на бъдещото дете. Когато чуе песента, тя се връща, отива при бъдещия баща на детето и го научава да я пее. И когато се заемат със задачата физически да създадат детето, докато правят любов, пеят тази песен и я отправят като покана към детето да се появи.
След като жената забременее, тя се заема с това да научи акушерките и старите жени на племето да пеят песента на детето ѝ, така че по време на раждането му всички присъстващи да пеят неговата песен, с която да го приветстват за добре дошло. Докато детето расте, другите хора от племето научават песента му. Ако детето падне и удари коляното си например, някой го вдига и му изпява неговата песен. Или ако детето направи нещо красиво, или пък когато преминава през ритуалите на пубертета, за да засвидетелстват уважение към личността му, хората от племето му пеят неговата/нейната песен.
В това африканско племе се случва да запеят нечия песен и в по-особени ситуации. Ако в даден момент от живота си порасналото вече дете извърши престъпление или някаква грозна постъпка в разрез с разбиранията на племето, те всички се събират в центъра на селото, нареждат се около него/нея в кръг и му запяват неговата/нейната песен. Те знаят, че за да се поправи нечия постъпка или да се върне някой в правия път, е нужно не наказание, а любов и напомняне за собствената му идентичност. Когато разпознаеш своята песен, мисълта да нараниш някого става нелепа.
И така през целия им живот. Когато се женят, се пеят песните и на двамата. И накрая, когато същото това пораснало дете легне на смъртния си одър, всички останали, които знаят песента му, я пеят за него за последен път. Може и да не си израснал в африканско племе, което да ти пее песен във важните моменти от твоя живот, се казваше в онзи текст. Но животът винаги ти показва кога си в съзвучие със себе си и кога не. Когато се чувстваш добре, това, което правиш, съответства на песента ти, а когато се чувстваш зле, не съответства. В крайна сметка всички ние ще разпознаем своята песен и ще трябва да я запеем с пълно гърло. В началото може да се почувстваме малко несигурни, но така са започнали всички големи певци. Просто продължавай да пееш и ще намериш пътя към къщи, се казваше накрая.
Представата за племето, което се нарежда в кръг и лекува кривналия от пътя, като му засвидетелства любов, ми напомни за едно друго мъдро племе на друго място: племето аруахо, което живее в колумбийската Сиера Невада де Санта Марта, планина, след която започват Андите. Някога прекарах при тях седмица, която се равняваше сякаш на един отделен живот. Цялото племе – мъже, жени, старци, деца, бебета – се беше събрало в малкото селце от няколко колиби, където за пръв път приемаха външни посетители. Бяхме шепа хора от цял свят. Небето беше дало знак на нашите домакини, че е време да споделят мъдростта си с „по-малките братя“. Заплашени с изгонване от земите, които бяха обитавали от незапомнени времена, искаха да споделят виждането си, че това се случва навсякъде по земята и че ние, невежите „цивилизовани“, сме тези, които се самоизгонват от земите си.
През цялото време на престоя ни гореше огън и край него винаги оставаха дежурни мъже от племето, за да го поддържат и през нощта. Последната нощ останахме до много късно, защото се водеше оживен разговор. Разисквахме какво да съдържа документът от срещата ни, историческа, и как да се разпрати като послание към света. (Как точно аз се бях озовала там, ще си остане загадка дори и за мен, но на това място присъстваха доста специални хора: говорителят нa Съвета на маите дон Педро Пабло, северноиндианскят вожд Икуала от Аризона, Няупани Пума – представител на перуанските инки, дошъл от езерото Титикака, старейшината на маорите Паулин, японската жрица на водата Катцуми, австралийката Джасмухийн, която учи как да се храним само с прана, Адам Йелоубърд, единодушно признат от севернои южнонамериканските индианци за връзка между „орела и кондора“, двете най-близки сътруднички на Друнвало Мелхиседек и още смайващи личности.)
Легнахме си по никое време, за да поспим три-четири часа, преди да се приготвим за тръгване. Малко след изгрева отидох да седна до огъня. За моя изненада цялото племе беше още там. Никой от тях не си беше лягал. Бяха стигнали до съгласие за текста на посланието и ни чакаха, за да го подпишем. При нас е така, обясни ми Рут, с която се бяхме сближили през тези няколко дни. Рут говореше испански, беше напуснала племето за няколко години, колкото да завърши философия и да попътува малко, и се беше върнала, за да продължи живота си при своите, Пазителите на земята. Беше идеалният водач и мост за нас към разбиране на живота на племето. А също и очевидец на бездната, която ни делеше от нейните съплеменници, истинските философи на земята. Когато някой в селото извърши нещо нередно, разказа ми тя, или когато има важен въпрос за обсъждане, никой не си ляга, докато не се стигне до решение, колкото и време да им отнеме. Ако става дума за домашно насилие, да речем, или нещо подобно, всички от племето образуват кръг и поставят двамата в центъра. Те трябва да си изяснят какво е довело до тази ситуация. Всичко трябва да се премисли и изговори. След това трябва да си простят, и то искрено. Никой не напуска кръга и не си ляга, докато проблемът не се изчисти напълно. А това става само чрез прошка и любов. Ние не пренасяме проблемите от един ден в друг, засмя се Рут. Не като вас, които ги влачите не само през този, но и през различни земни животи...
В някой момент от живота си все ще трябва да седнем и да се заслушаме в тишината. Сигурно по някое време ще доловим кръг от невидими присъствия наоколо. И ще чуем песен, която звучи само за нас.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
