Едно екстремно пътуване из резерват Орлицата в източните части на Стара планина – в търсене на Злостенските водопади – заснето и разказано от Мартин Петров.
Резерват Орлицата се намира дълбоко в източните дебри на Стара планина. Разположен е сред стръмни склонове в източния дял на Котленска планина, по-скоро в землището на Котел, и село Медвен. При създаването си през 1984 г., както при всички резервати е било забранено разчистването на тогава съществуващи туристическите пътеки. Това е така, за да може всички видове (флора, фауна) да живеят, да се размножават и да се съхранят така, както трябва да е и за да остане природа в България.
Тук, в резервата тече красивата и дива Медвенска река, която в землището на село Медвен и екоселище Сини вир, образува приятни водоскоци, до които е изградена екопътека. Обикновените туристи стигат в подножието на водопад Сини вир, където се къпят и разхождат наоколо. После посещават екоселище Сини вир и преспиват. Мястото е подходящо за туризъм, който като цяло липсва в Източна Стара планина. Дълбоко в резерват Орлицата са Медвенските извори и водопадите Голям и Малък Скок.
Стигнахме до екопътеката. Водопад Сини вир. Ранен следобед е. Не най-подходящо време за това, с което се заехме.
Нашата цел беше да продължим по стръмния десен скат над водопад Сини вир, откъдето по стари наченки на пътека да пробием срещу течението на Медвенска река и да стигнем местност Злостен и водопадите, за които само бяхме чували, че били труднодостъпни. Тук-там изкатерихме няколко скали и сякаш ентусиазмът ни в търсене на пътека започна да се изпарява, когато случайно стъпихме на нея. Пътека като пътека. Измамно хубава, върви се бързо и скоро разбрахме, че сме изминали два километра срещу течението на реката, която се чуваше в ниското.
Предварително бяхме проучили, че скоро нещата ще загрубеят и пътеката, губейки се, навлиза в почти непроходимите дебри на резерват Орлицата. Нападалите дървета там изгниват от десетилетия, храстовидна растителност е покрила всичко и тъмнината на ждрелото на места е плашеща. До едно време пътеката следваше бреговете на реката, която пресичахме непрекъснато. Забавлявахме се като хлапета. Забавата ни в последствие се оказа мисия и борба за оцеляване, но ние предположихме какво може да се случи... Впоследствие пробивахме или по левия, или по десния бряг, но на места склоновете бяха толкова стръмни, ерозирали и с нападали вековни дървета, че се налагаше да слизаме и вървим единствено срещу течението на Медвенска река.
Останки от укрепване на стара пътека, която свършва в нищото.
В началото, преди да стигнем резерват Орлицата, всичко изглеждаше благо, дори се прокрадваха мисли да слезем сухи при колата, ако пресичаме по камъни или пък бързо, за да не влиза вода през гети и панталони, но ако има класация, в която да подредя сложността на терена от 1-10, спокойно този преход влезе в топ 5. Нещата бързо може да се объркат и наглед простата ситуация да се превърне в...
Впрочем, денят беше неделя и с Жоро плануваме от година това ходене в Котленска планина. Все нямаше време, някой беше зает или други фактори заплашваха това да се случи след година или две. Затова решихме да тръгнем, въпреки шарената прогноза за времето, която до последния момент се променяше. Тя гласеше за краткотрайни превалявания и може би гръмотевици, с които екшънът по-късно да влезе в действие за нас. Оказа се, че ще направим хард тест на техниката и уменията си. Оказа се, че сме повредили няколко телефона, един фотоапарат, имаше и лошо ударено от пропадане в изгнили дървета коляно. Облаците сякаш умишлено ни обикаляха цял ден, за да навлезем дълбоко по труднодостъпните склонове на планината и да се излеят с всичка сила върху нас. И както си проправяхме път, изведнъж в продължение на половин километър, попаднахме на най-голямото находище див чесън, което съм виждал някога. Огромни плантации в поляни с цъфнала левурда ухаеха на шкембе чорба, а буковите дървета наоколо ни караха да се чувстваме като джуджета в този приказен горски рай.
Радостта ни беше кратка. Небето скоро притъмня и се отвори, за да се излее върху нас - неверниците, които снимаме в манастири и църкви безнаказано от години насам, докато забрани по лъскави, комерсиални табели и "духовни лица", стопанисващи ги, крещят по нас... От черните облаци падаха мълнии, които виждахме веднага, а по случващия се на секундата грохот-тътен, знаехме, че падат на по-малко от 300 метра от нас. Интересно е да спомена, че всяка секунда забавяне мълния-тътен, определя на колко метра пада смъртоносната енергия. При една секунда това се случва на разстояние до 300 м. Електричеството е милиони волтове и дори светкавицата да падне на десетина метра от нас, е твърде близо и пагубно. Само мисълта, че сме тук, няма къде да се скрием и всичко около нас е потънало в електрически реки, ни накара да разберем, че нещата вече са се объркали достатъчно и че най-лошото може да се случи във всеки един момент. Правилно е, човек да се отдалечи от водоеми, където падат обикновено мълнии, но знаехме, че няма как да се измъкнем без да се движим в реката. Видял съм и малко и много в планината, бивакувал съм в непоносими условия, ураганни ветров са ме принуждавали да се боря, неведнъж.
Ще отбележа и това как всички скъпо струващи дрехи с мембрани и какви ли не рекламни трикове, не струват и стотинка при тези тежки условия. На моменти клякахме и изчаквахме светлината от небето да потъне в мрака с тежките си тътени.
Намирахме се на километър от водопад малък Злостенски Скок и на няколко от колата. Сметнахме, че нагоре разстоянието е много малко и че дали ще се върнем или продължим, не е от особено значение при тези условия. Видях как Катя вади и прибира фотоапарата си от една найлонова торба и как от него течеше водата. Стана ми жал, защото знаех, че както ще се окаже впоследствие, той се повреди, поради липса на запечатка. Телефонът на Жоро се повреди. Аз се разминах с лошо ударено коляно, пропадайки в реката през изгнилите дървета, които прескачахме неведнъж. Наоколо имаше стотици дъждовници. Наблюдаваха ни от скали и дървета по земята и се радваха на приказната за тях, дъждовна гора.
И скоро Злостенските водопади се показаха, както сочеха координатите на gps-а. Абсолютно диво и недокоснато от човек място. Дълбоко в дебрите на източна Стара планина, резерват Орлицата се оказа поредният Рай за тези, на които им стиска въпреки всичко да стигнат тук.
Малък Скок. Един от Злостенските водопади, за който бяхме тръгнали.
На километър нагоре е отбелязан и втори водопад, за който знаем, че се нарича Голям Злостенски водопад (водопад Голям Скок) и пада от отвесна скала. Бленувахме да го достигнем от години. И тъй като преди малко не се отказахме и то не заради нужда да стигнем тук, а заради условията, в които е без значение това, знаехме, че ако продължим още, тъмнината на нощта ще ни свари на връщане в непристъпните дебри на резервата, където ще се лутаме дълги часове с риск от хипотермия, която вече ни подсказваше, че сме прекрачили лимита. Шестте часа в студ, дъжд, вятър, мълнии и газене в Медвенска река ни се отразяваха вече. Треперихме, на моменти неудържимо. Първите признаци на хипотермията. Снимките на Малък Скок не се получиха. Водите се изливаха по лещата на обектива, беше тъмно и контрастно, пръски от водопада ни приветстваха сърдито. В този ден бяхме пресекли реката над 40 пъти. По и срещу течението вървяхме няколко километра заради свлачища и нападали дървета, подгизвайки. Бивачно фолио в раницата при подобни преходи е задължителна част от екипировката. В резерватите теренът е труден, а в подобни условия и опасен, и екстремен заради контузии. Не копирайте нашия подход, пазете чистота и дано природата се съхрани в този си див, непристъпен и стряскащо красив вид!
Още от приключенията на Мартин Петров можете да откриете в блога му тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
