Горчиво-сладък разказ за бягствата от реалността, които никога не носят спасение.
На пазара вече може да откриете „Френското булчинско магазинче”от Дженифър Дюпий – история за бягствата от реалността, които никога не носят спасение.
Да премълчиш нещо, със сигурност не се брои за лъжа. Особено когато животът ти се е превърнал в истински кошмар, от който не знаеш как да се събудиш.
Лариса Пърл току-що се е разделила с приятеля си, изгубила е работата си, а майка ѝ страда от прогресираща деменция – все проблеми, които младата жена няма как да реши с магическо щракване на пръстите си. Единственото, което ѝ остава, е да избяга.
Оставяйки всичко зад себе си, тя взема бързо решение да се върне в родния си град, за да се грижи за имението на старата си леля. А това спонтанно пътуване ще промени завинаги живота ѝ.
Защото в малкия булчински магазин във френски стил, покрай който случайно минава, Лариса открива най-красивата сватбена рокля на света. Рокля, заради която си струва да прекроиш реалността и да нарисуваш нова.
В малкия град тайните се разпространяват от уста на уста със скоростта на светлината и скоро новината за предстоящата сватба на госпожица Пърл въвлича още жители на Елмхърст в организацията на събитието. За изненада и на самата нея. Роклята вече ѝ принадлежи, решен е и въпросът с цветята. Денят е закован в календара. Единственото, което липсва, е младоженецът…
Нещата се объркват съвсем, когато стар приятел се появява на вратата ѝ, а доскорошният ѝ любим пристига ненадейно, за да поиска прошка.
Лариса трябва да вземе решение, но преди това ѝ предстои най-тежкото изпитание за всяко дете – моментът, в който ще се сбогува с майка завинаги.
Започнало като забавно приключение и бягство от проблемите, пътешествието на младата жена се превръща в сблъсък със собствените ѝ страхове, трепети и страсти.
Дженифър Дюпий създава красива история, която успява да заплени, искрено да трогне и да предложи утеха на читателя тогава, когато тя изглежда недостижима.
Безкрайно човечен и фин в стила си, „Френското булчинско магазинче” е роман, скрил в сърцето си спасение. Стига човек да е готов да го понесе.
Из „Френското булчинско магазинче” от Дженифър Дюпий
Подмина снимките и слезе в трапезарията. Както винаги, видът на наситено тъмносините тапети я развесели с многократно изобразените върху тях озъртащи се уплашено кафяво-бели фазани. Глупавите изражения на стреснатите в устрема им птици неизменно я докарваха до смях. Усмивката ѝ обаче угасна в мига, в който завъртя глава и забеляза отлепилата се от стената ивица от тапет, провиснала като изплезен език на куче от анимационен филм. „Отврат“, прошепна си сама. Тъкмо работа за две жени, ако майка ѝ беше здрава – специална задача за екип от майка и дъщеря: стягат къщата и тя се нанася. Но и това не е решение. Прекалено голяма ще ѝ бъде. Май ще е най-добре да я ремонтира и да я продаде. Покатери се на стол и се помъчи известно време да закрепи провисналата ивица, но в крайна сметка си събра нещата, излезе и се отправи надолу по хълма към железарския магазин на Дъфи с надеждата да купи оттам лепило за тапети.
И почти щеше да стигне до целта си, ако по Главната улица погледът ѝ не беше привлечен отново от манекена във витрината на булчинския магазин. Този път се спря и го разгледа по-подробно. Забеляза, че върховете на пръстите му са със светлорозов френски маникюр, а на елегантно щръкналия ляв безименен пръст бе нанизан пръстен с изкуствен диамант. Лариса хем се подсмихна, хем изведнъж усети появата на онзи палав порив да се преструва, който – за нейна изненада и радост – напоследък все по-често я обземаше. Що не вземе ей така, само на шега, да се разрови из тези рокли? Да си представи как вместо манекена или дори вместо собствената си предболестна майка слиза весело по стъпалата пред черквата? Как ли се чувства една жена в такава рокля? Сигурно смешна, претруфена и надута като паун, рече си. Номерът беше никой да не усети, че го върши на майтап. Стиска ли ѝ? Пое дълбоко въздух и се усмихна на себе си. Като едното нищо.
И докато се усети, Лариса се озова, хванала ръкохватката на входната врата и канеща се единствено за собствено удоволствие наистина да влезе и да пробва няколко от онези рокли – просто за идеята, нали така или иначе няма какво друго да прави? Тапетът никъде няма да избяга. Тя прекрачи прага под звуците на звънчето над отварящата се врата и насмалко да се блъсне не в кого да е, а в самата госпожа Мълдун – учителката ѝ по английски в осми клас, застанала с клипборд в ръка и сякаш отмятаща наличната стока. Лариса замръзна на място: сега беше моментът да избяга. А госпожа Мълдун свали очилата и ги остави да висят на верижката върху гръдта ѝ. С леко притеснен или по-скоро озадачен вид вдигна поглед към лицето на новодошлата клиентка.
– Извинявайте – запелтечи Лариса. – Идвам, без да съм се обадила предварително, както, предполагам, че е редно. – Макар и съвсем смътно, Лариса си спомни, че май беше чула как по някое време госпожа Мълдун напуснала училището и отворила „Булчинското магазинче“, затова и не се изненада напълно, когато госпожа Мълдун я позна, очите ѝ светнаха, тя захвърли клипборда и сграби Лариса в сърдечна прегръдка.
– За местни момичета като Лариса Пърл това не важи! – занарежда щастливо. – Как си, мила моя? Говореше се, че някой ден ще се върнеш, и въпреки това не мога да повярвам на очите си. Пред мен е самата Лариса Пърл. Ама защо те държа тук! Влизай, влизай!
Лариса пристъпи и се спря в самия център на помещението. Магазинчето беше тясно, квадратно, с щанд витрина в дъното и окачени покрай всички стени всякакви рокли – едни дълги и вталени, други разкроени и полупрозиращи, предимно в различни отсенки на кремавия цвят. Един от ъглите бе заделен за скромна гама червеникавокафяви, розовеещо оранжеви и зеленикавосини рокли за майката на булката и шаферките, а друг – за всякакви воали – дантелени, поръбени, със и без апликации.
– За завръщане е рано да се говори – опита Лариса да се освободи от обятията на госпожа Мълдун.
– Тими О’Лири те видял да слизаш от влака днес... Ние с него си пием кафето при Антонио, след като обядваме... И не ме питай как, но усетих, че ще наминеш оттук. Някакво много силно предчувствие, да кажем. – Госпожа Мълдун постави ръце на хълбоците си, завъртя глава и отстъпи крачка назад. Усмивката не слизаше от лицето ѝ, докато гледаше Лариса. – Убедена бях, че ще ме посетиш в магазина.
Лариса кимна неопределено, не желаейки да разкрие толкова скоро мотивите си.
– Самите рокли в действителност ли са френски? – попита и огледа изложените.
Госпожа Мълдун махна с ръка, сякаш да прогони муха:
– О, изобщо не са. Това е само за примамка на клиента да влезе.
Докато стояха една срещу друга, Лариса успя да огледа магазинчето от единия ъгъл до другия.
– Голямо разнообразие – бяха единствените думи, които ѝ дойдоха на езика.
Госпожа Мълдун вдигна длани и ги заразмахва нагоре-надолу, сякаш се мъчеше да спре движещ се автомобил.
– Недей да изпадаш в паника. Изборът наистина е зашеметяващ. Разчитай обаче на мен да ти избера абсолютно най-подходящия тоалет за специалния ден в живота ти. Вътрешното ми чувство досега не ме е излъгало.
– Ама аз... – опита се пак да я прекъсне Лариса, но госпожа Мълдун я възпря.
– Лариса Пърл се жени! – изтананика и затропа на място със средно високите си токчета. – Лариса Пърл се жени.
– Аз само исках да добия представа за роклите – плахо я поправи Лариса, но госпожа Мълдун изобщо не я слушаше.
– Носиш ли си комбинезонче? И сутиен без презрамки?
Лариса зяпна, търсейки начин да се измъкне от създалата се ситуация, а госпожа Мълдун пак махна безгрижно:
– Недей се притеснява. Ще ти услужа – успокои я госпожа Мълдун и докато Лариса се накани да възрази, я преведе покрай щанда по коридорчето към необичайно широката пробна. Пъхна в ръцете ѝ резервното бельо заедно с хавлиен халат. – Облечи това, а аз ще донеса няколко рокли. Имаш ли изрезки с моделите, които предпочиташ?
Лариса завъртя глава.
– Няма проблем. И снимки ще ти донеса.
Докато се усети, Лариса стана част от започналата пиеска: събу ботушките, свали вълнената пола и облече финото бельо. Странно – мина ѝ през ум, докато стоеше полугола – как започваш да усещаш някаква измамна близост с не толкова близък човек, когато се озовеш пред него по бельо... макар и не собственото ти. – Та както си беше по дадените ѝ временно сутиен и комбинезонче, се остави на ентусиазма на госпожа Мълдун. Какво пък толкова страшно може да ѝ се случи?
– Винаги съм си представяла как организирам идеалната си сватба – заразправя Лариса, – но и през ум не ми е минавало, че ще намеря магазин за булчински рокли толкова наблизо до дома ми. – Това, разбира се, си беше чиста лъжа. Лариса никаква сватба не си беше представяла, най-малко пък приказна. Подобни мисли почти не ѝ бяха идвали наум. Какво я прихвана изведнъж? Не можеше нито да си го обясни, нито да се спре. Схващаше смътно, че и в ред други случаи се е измъквала по същия начин от конфликтни ситуации, но и това не беше пълният отговор. Май изпитваше и някакво удоволствие от разкрепостяването, което изживяваше. Да се превъплътява в свой несъществуващ образ, ѝ даваше усещането за невероятна свобода.
– Много разумно си изчакала досега, миличка – долетя гласът на госпожа Мълдун над преградката на пробната. Чуваше се и как мести закачалките по релсата и избира отделни рокли. – А пък моята Сали, Господ да я поживи, ги народи пет. Двама са вече тийнейджъри! Тя пък е двайсет кила над нормата и работи на половин ден в туристическа агенция. Така става, като се жениш съвсем млада.
Лариса кимна. Сали ѝ беше съвипускничка в гимназията. Падаха си и малко приятелки: бяха в един поток, а понякога и обядваха заедно.
Госпожа Мълдун надникна в пробната и положи няколко рокли върху опряната в стената тапицирана отоманка. После накара Лариса да стъпи върху ниската табуретка срещу огледалото.
– А виж ти как си си запазила фигурата! Не си мръднала, откакто беше Кралица на хоумкъминга.
Не ѝ стана особено приятно, че госпожа Мълдун я помни като кралица на хоумкъминга в Кенткросингската гимназия. Загубила беше представа колко застинали във времето са нравите в градче като тукашното. Да не говорим, че избирането ѝ за кралица на хоумкъминга беше колкото изненадващо, толкова и притеснително. Не че не беше популярна, но не обичаше да посещава разните там мачове, нито да кандидатства за длъжност в ученическите съвети, да организира танцови забави, миене на коли за набиране на средства и състезания между класовете. Предпочиташе да се занимава с уроците, а и беше по-кротка от съучениците си.
Преди да успее да реагира, госпожа Мълдун ѝ показа първата рокля и с жест я покани да я облече. Горната част беше от текстурирана материя, а долната – от фалшиви пера, силно разкроена около глезените, всичко това в светъл прасковен цвят. Неволно Лариса се сети за марионетката щраус, която беше видяла преди години в един увеселителен парк: мъж с кожена шапка движеше конците така, че щраусът да подскача покрай тротоара и да тръска наляво-надясно тъпо нахиленото си лице от розов филц.
Госпожа Мълдун мигновено се усети:
– Май не си много убедена, а? Прекалено много Жа Жа и почти никаква Габор, ако мога така да се изразя.
Лариса не схвана точния смисъл на думите ѝ, но се съгласи, че роклята не ѝ отива.
Следващото предложение беше искряща пола в стил „Пепеляшка на бала“, със сърцевидно деколте и спагети презрамки. Госпожа Мълдун помогна на Лариса да я облече и вдигна ципа на гърба. После по своя преценка поприбра презрамките и намести горната част. Едва тогава Лариса се извъртя към огледалото. Никак не беше зле: малко прекалено младежка и подчертано прима балеринска, но такава беше модата за момента. Госпожа Мълдун обаче беше на съвсем противоположно мнение.
– Ало! Добрата магьосница Глинда! Не, лично аз не бих допуснала да се докараш в този вид. Та като стана дума, мила... да те питам, понеже отдавна не съм те виждала: ти докъде го докара в живота? Бас държа, че жънеш страхотни успехи.
Приседна сред роклите върху отоманката и с брадичка в дланта и лакът върху коляното зачака Лариса да се съблече.
– В „Сотбис“ съм – отвърна уклончиво Лариса. Всъщност от „Сотбис“ я бяха уволнили съвсем наскоро, но до момента не беше успяла да преглътне този факт. – В дирекция „Продажби на сгради и частни колекции“.
Госпожа Мълдун кимна и се приготви да върне неодобрените рокли:
– Ясно. Влязла си във висшето общество.
През петте години в „Сотбис“ Лариса не беше успяла да се включи до кой знае каква степен във въпросното висше общество, ако не смяташе единственото пътуване до Лондон за годишното събрание на аукционната къща. Но нищо не ѝ пречеше да създава впечатлението, че се радва на процъфтяваща и динамична кариера.
А госпожа Мълдун рипна от отоманката и пак подхвана:
– Лариса Пърл се жени, жени, жени! Ох, нямаш си представа колко се радвам за теб, миличка.
От висотата на своя пиедестал Лариса се усмихна неловко и пак обмисли дали да не коригира създалото се впечатление. Как обаче да разкрие истината, след като беше стигнала дотук? А и госпожа Мълдун толкова ѝ се радваше. Защо да ѝ отнеме удоволствието? Слезе от ниската табуретка и остави госпожата да ѝ смъкне ципа.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
