Продължава африканското приключение, за което ни разказва Милена Йоцова. Ако сте пропуснали предишните части, можете да ги откриете тук.
6 август
Днес е вторник, вече съм напълно възстановена след тежкото неразположение в Етоша. Започвам и да възстановявам дати и детайли, защото пътуването ни леко клони към своя край. А всъщност ни предстоят още цели две страни – Ботсвана и Зимбабве. Времето обаче изтича като пясък между пръстите, неумолимо е.
Ето ни след 250 километра каране в Мазамбала лодж, в сърцето на река Куандо, тук няма и помен от пясък.
Най-близкото населено място – на три часа път с кола, до лоджа се стига само по вода. Е тука вече попаднахме право в джаза. Никога в живота си не съм стъпвала на по-изоставено и някак зловещо местенце. А не е да кажеш, че липсват удобства, добро обслужване, храни, напитки. Като казвам сърцето на реката Куандо, Замбези, Окаванго, имам предвид наистина в средата на водата. Остров, заобиколен от застояла неподвижна вода, много тръстики, крокодили и хипопотами. Все едно си в тресавище и няма измъкване. Питам се дали само аз изпитвам някакво чувство на неспокойствие, после се оказа, че и другите са имали creepy itches.
Собственикът на лоджа е американец, живеещ и работил във Вашингтон, над 70-годишен е по мое мнение. Прекарва девет месеца от годината на това възможно най-затънтено място, не посмяхме да попитаме защо, не се знае дали отговорът щеше да ни хареса. Има вид обаче на човек, който има какво да крие, напомня на герой на Агата Кристи. А най-интересното е, че аз си носех една книга на Агата Кристи – „Поаро разследва” и я отворих точно тук.
За подсилване на леко зловещия драматичен ефект. Както Рос определи, почти всяко нещо крие някакъемъничък зловещ елемент – появата на Андре на най-странни места по най-странно време, белегът на лицето на иначе безупречния помощник, огнището - доста подходящо за жертвоприношения, и ей такива дребни детайли, които те карат лекичко да настръхваш, без да знаеш точно защо.
Лоджът е негово хоби, според думите на Андре, а му помагат местни бели хора. Все пак чувството за заровени трупове и скрити тайни наоколо не ни напуска до края на престоя ни там. Растителността е тропическа, буйна, прекалено пищна за моя вкус, но знойна и завладяваща.
Има прегради на входа и малките вратички задължително се затварят вечер, за да се избегнат срещи с вече старите ни познайници – хипопотамите. Вярно че е пълно с живот от всякакво естество, но лично аз предпочитам малко по-изчистени и опростени линии. Дамараленд и пустинята си остават фаворити засега класацията ми на най-притегателни и вълшебни пейзажи.
Тук обаче е много интересно. Съмнявам се в този живот да попадна отново на подобно място, затова решавам да се възползвам от всичко, което се предлага.
В четири часа следобед тръгваме на обиколка из реката с лодка. Освен нас четиримата, има още двама швейцарци – двойка мъже, с които после се засичахме къде ли не – в Зимбабве, на летището в Йоханесбург, ей точно тези готини съвпадения толкова харесвам в пътуванията. Разходката е уникална – няма по-диво място досега.
Все едно човекът никога не го е имало на земята. Пред нас се изпречва слон, който изиграва най-грациозния танц, който някога съм виждала.
Предполагам, че слон балетист звучи налудничаво за всеки нормален човек, но станахме свидетели на най-изящни движения в това създание. Просто това беше артист, жадуващ за публика, и когато я намери в наше лице, даде всичко от себе си, за да ни покаже едно блестящо изпълнение.
Няма да се повтарям за дърветата и птиците, просто това разнообразие така те замайва, че в един момент имаш чувството че си в някакъв кипящ водовъртеж. Хем реката е неподвижна, хем всичко останало се движи, шуми, пее, протяга, мърда. Разходката продължи около два часа, при променяща се светлина на слънцето.
Вечерта ми поднасят най-вкусната паста, откакто сме в Африка. Вегетарианството ми определено е проблем в страна, където се сервира месо от над десетина вида антилопи.
Виното е страхотно, а после се събираме около огъня в кръглото огнище, където след две чаши вино лесно можем да си представим как мятат живи девици в огъня за омилостивяване на боговете. Освен нас има и една група млади хора, които също се скупчват около жаравата. Африка! Стан ми пуска любимото парче на Тото. Африка!
*
7 август
Днес напускаме Намибия и влизаме в Ботсвана. Изкарали сме десетина дни в тази приказна страна, а аз имам чувството, че съм обиколила цял континент. И как иначе - градове, пустини, дюни, океан, плато, джунгла, река, савана, национални паркове, такова разнообразие трудно може да се срещне на друго място. Тръгвам си оттук с усещане за припознаване. Зная, че Намибия ще си остане трайно в сърцето ми.
Ето ни на път към границата. Която не е далеч.
Е, няма друга такава граница, цари такова безметежно африканско настроение, чак да ти се доще да пийнеш нещо с митничаря и още една служителка, и да не си тръгваш оттам. Гишето е с размерите на малка хотелска стая, стените са изпъстрени с изписани остроумия и международен фолклор, а симпатичният митничар се впуска в обяснения за отношенията между двата пола, кое плаши мъжа, какво трябва да прави мъжът, за да го слуша жената, и от този род. Всичко това съпроводено с една от най-слънчевите усмивки, ама направо огряваше всичко този човек. Развеселихме се, биха ни по един печат в паспорта, и - добре дошли в Ботсвана.
Баровци са ботсванците - един черен асфалт по пътищата. Баобабите, моите любимци, са в изобилие тук. Едно такова леко му става на душата на човек в Ботсвана. Значи планът е да стигнем до Казани, това е вторият по големина град, там ще изкараме две нощи, кеф, няма да местим багаж, а на следващия ден - следващият ден е The Big Day! Хотелчето не е лошо, това е втората истинска хотелска стая след онази в Свакоп, на мен обаче лоджите определено ми харесват повече.
Времето тече силно разтегливо, ботсванци са по-мързеливи от намибийците, готова съм да се обзаложа. Фаворитът ми сред обслужващия персонал е един чуден цветнокож младеж, колкото непохватен, толкова и добронамерен. Оправяше ми настроението във всеки един момент, такъв един отзивчив, готов да се притече на помощ, но постоянно създаващ трудности. Приказен.
Дивите прасета весело ровят пръстта в градината пред хотела. Казват, че били голяма заплаха за растенията, защото не подбират, а изравят всичко. Уникално смешни са с огромните си зурли и тънки, къси крачета. Навсякъде в Африка кафето е хубаво – имам предвид силно и ароматно, дори и от кана. За мен това си е истинско блаженство и никъде не отказвам да си сипя щедра доза.
Разходка с лодка отново, по реката Чобе. Не, не омръзват гледките. Оставям просто снимките на Ната и Рос да говорят сами за себе си.
Вечерта отиваме само с Тим и Рос в едно готино заведение недалеч от хотела. Хапвам вкусна риба, пием по едно вино и обратно към хотела.
8 август
Днес е Денят! Ще летим! Най-сетне! Мечтата на Ната!
Делтата на Окаванго, мечтата на Стан. Имахме две основни точки още в началото на идеята ни за Африка – аз исках Дамараленд и пустинята, Стан – делтата на Окаванго. Както каза Рос – Стан е фен на делти и водопади. Също и на замъци, но такива тук липсват. Днес опознаваме реката не само от птичи поглед, а и плавайки с мокоро по нея. Всъщност за мен прекият допир с водата и пъстрия калейдоскоп от живи организми на ръка разстояние беше по-вълнуващ и истински от полета. Вярно че там виждаш „The Big Picture”, но има дистанция, което не е лошо, просто аз предпочитам по-пряка близост.
В 7:45 часа сутринта сме строени като войници на летището в Касани. Появява се пилотът - млад индиец, май повечето пилоти са индийци. Запознаване, плащане и хайде на пистата. Очаква ни 12-местен самолет, ние сме шестима с пилота.
Тясно и ниско е вътре, не можеш много да шаваш, но се усеща екзалтацията. Затягаме коланите и се отлепяме. Ето ни в небето на Ботсвана. Никога не съм била в такъв малък самолет, където виждаш всичко, което прави пилотът. Жалко че не се интересувам от технически детайли, щеше да ми е много интересно с тези табла, светлинки, ръчки.
Чудя се дали ще ми прилошее, но се разминавам само с чуденето. Долу е интересно, все едно гледам опашка на паун, синьо, зелено и тук там черни точици. Много е красива Земята. Сега е сухият сезон и водата е оставила щедро място на зеленина, представям си какво е, когато всичко е под вода. Тогава е пълно и с комари.
Не успяваме да кацнем от първи път на пистата нейде в средата на пустошта, защото весело стадо любопитни зебри се размотава в този момент из пистата. Човече, не е истина, зебри на пистата в сърцето на Африка, трябва да се ощипя по бузата! Какъв късмет, че съм в тази история! Качват ни на открит джип и газ към реката, където ни чакат мокоро.
Лодкарите на мокоро са професионалисти, нашият е на 63 години, като през последните петдесет това му е занаятът. Той и реката са в такава тясна връзка, че мисълта че може да се обърнем право в челюстите на някой хипопотам или крокодил, не ми се струва вече толкова вероятна. Все пак лодката мокоро е висока не повече от 60-70 сантиметра и водата изглежда опасно близка.
Пътуването или плаването е уникално, няма такова изживяване, някъде в приказките съм, чувствам се ту Алиса, ту Палечка, за малко и Гъливер, толкова е тихо и неподвижно наоколо, а е пълно с живот.
Занемяваш и се усещаш нищожен, Майката природа благосклонно те наблюдава, а ти изпадаш в състояние на вълшебен покой. Реката дава живот всъщност на всичко тук, водата е кристално чиста, нашият човек казва, че цял живот пие вода само от реката, вярвам му напълно. Английският му е почти неразбираем, но е толкова дружелюбен, усмихнат и уверен в това, което прави, че напълно компенсира леко зловещото ни усещане при вида на ушенца на хипопотами на два метра от нас. Рекат ли да ни обърнат, ще им е като детска игра. Ама защо да го правят, чуди се лодкарят.
Душата се връща назад в далечно минало, било е спокойно и забавено.
Натето седи отпред в лодката и снима. Има какво!
Озоваваме се на невероятно място, ама наистина в сърцето на нищото. Мапула лодж. Успели са да създадат страхотен уют и комфорт в място, където слонове, лъвове и хипопотами са у дома си, така се и чувстват, и се движат съвсем необезпокоявано. Предпазни мерки са взети разбира се, но иди се пази от животните в джунглата.
Къщичките са страхотни, създават романтика и започваме да си представяме сцени с любим човек на фона на тази природа, рискове, топлина, страст, а вие вплетени там. Препоръчваме го за спирка по време на меден месец на авантюристични двойки.
Оттам обратно към пистата, този път зебрите ги няма, а ни чака по-малък самолет и друг индийски пилот. Ще летим с него в панорамен полет, съвсем ниско над земята. И ето ни над делтата. Само снимките, и то донякъде, могат да дадат представа за великолепието от цветове и форми, което се разкрива отгоре. Уникална е гледката. Летим над една от най-големите делти в света в един от най-малките самолети.
Разстоянието до земята е ниско, а усещането е главозамайващо. Но не от малката височина, а от картините извън нормалните граници на сетивата. Зелено, синьо, кафяво, делтата и водата са навсякъде, но се появяват закачливо, тук там, промъкват се ненатрапчиво, но трайно и непрестанно.
Пак се сещам за разперената опашка на пауна. На места цветовете така се преливат, че забравяш къде си и какво се случва.
Мдаа, дали някога пак ще изживеем подобно усещане!
Замаяни от красота, се качваме на трето самолетче, което вече ни отвежда до града.
Прамайка Африка носи известна тъга в себе си, в южна Америка вибрациите са по-весели, тук всичко е много дълбоко. Но затова пък е изобилна и се отдава изцяло.
*
Следете цялото приключение "Африка – достигане до корените".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
