Ето и я и последната част на едно вълнуващо пътуване из Африка, разказано от Милена Йоцова.
Ако сте пропуснали предишните части, ето ги: част 1, част 2, част 3, част 4.
*
9 август
Последен цял ден на африканска земя. Стига бе, наистина ли вървим към финала? Предстои влизане в Зимбабве и раздяла с водача ни Тим.
Зимбабве – тук расизмът е с обратен знак, белият човек е дискриминиран, а цветнокожият е осъзнат господар на положението. Граничните полицаи са безцеремонни и нагли, разправят се с водача ни и демонстрират власт. Не ми харесват. Е, пускат ни и потегляме към водопадите Виктория. По пътя, в разстояние на около шейсет километра, срещаме много повече слонове и маймуни, отколкото автомобили с туристи. Мугабе е успял да съсипе туризма, което е жалко, защото страната е много красива.
Лоджът е изненада, най-снобското място досега, е, в хубав смисъл.
Елегантни стаи, разкошна баня, просторен ресторант. На не повече от сто метра от водопада. Перфектно местоположение. Всъщност грохотът на водопада се чува и от хотела, макар и по-далечен. Тук настъпва часът на нашата раздяла с Тими – гидът, който ни обгрижваше из африканските земи. Аз така и не се сближих с него, не установихме близък контакт, не се е и налагало. Натето беше неговия верен приятел, съмишленик по въпроса за снимки, и най-вече любим събеседник. Имаха хубава дружба. Човекът си вършеше работата по най-добрия начин и беше почтен и надежден, така че ми е мъчно. Целувки, прегръдки, топли думи, обща снимка, и… така е в живота, срещи и раздели, но времето тече и светът ни очаква.
Водопадите! След Игуасу няма как да съм толкова впечатлена от Виктория. Пейзажът с котловината и скалите обаче е много живописен. Все пак, водопадите Игуасу са значително по-пълноводни и стихията там бушува с пълна сила. Тук е и сух сезон в момента. Водата винаги действа пречистващо. Давам си сметка какъв кръг сме завъртели – от сухата пустиня Намиб до царството на пръските и грохота в Зимбабве.
Мдаа, леко започва да се прокрадва усещането за раздяла.
Не и преди да се разходим по пазара обаче. Леле-мале, няма такова нещо, на огромно пространство са струпани безброй предмети, артефакти, сувенири, украшения, статуетки, всичко за каквото може да се сети туристът. Местните африканци са по-напористи и от арабите. Закачат се за теб и не те оставят на мира. Естествено, че са хитри и се пазарят, а и тези там са високо в социалната стълбица на бащицата Мугабе. Но колкото и да са нахални, създава се човешко общуване.
Стан се превръща в притегателен център за валутните дилъри, предлагащи банкноти зимбабвийски долари в милиарди и трилиони за сумата от пет щатски долара. Стан се спазарява за отбив от цената, смъква я до два долара и скоро се е сдобил с огромна свита обожатели, която го следва неотлъчно по петите, всеки размахва банкноти под носа му и предлага сделка, а той важно се перчи, вече си е купил, и с лекота отмахва с ръка. Ние с Ната сме увлечени от общия дух на валутната търговия и не след дълго също ставаме горди притежатели на трилиони зимбабвийски долари.
Аз пък се сдобивам и с покровител, който ще ме брани от чужди търговски посегателства. За благодарност си купих от него последни сувенири за подарък. Всъщност изкарваме много време из тържището, защото наистина е пълно с какво ли не. Рос попада на най-грозния малък лъв сувенир и се чуди дали да даде два или три долара, за да го спаси от вечна забрава и нищета. Толкова е грозен, че никой никога няма да го купи. Уви, не се решава да го спаси. И досега се питам дали не трябваше да се намеся. Това обаче си беше отношение между тях двамата. Няколко месеца по-късно ми каза, че е сигурен, че следващия път ще го намери на същото място и това ми прозвуча утешително. От време на време се сещам за грозния малък лъв като символ на изборите, които правим в живота, и от какво се определят те.
В късния следобед вече едва се държим на краката си, поне аз, следва кратък отдих в стаята и едно Блъди Мери в бара на хотела, преди да отидем в ресторанта „Мама Африка” – последната ни вечер – дори само името е в тон с концепцията на нещата.
„Мама Африка” е на сто метра от хотела, но ние принципно сме предупредени да не се отдалечаваме от туристическите обекти, защото безопасността ни не е гарантирана. Така че краткото разстояние ни радва. Ресторантът е средище на туристите от двата близки хотела – нашия и още един в близост до водопадите. Пълно е с бели гости и тъмнокожи сервитьори. Храната е вкусна, виното също, всеки е забил нос в телефона си и нещо мишкува, хората по околните маси са шумни и възбудени. По някое време се появява отбора на танцьорите, повече от десет – с едни такива атлетични тела, черни, лъскави, и започват танца си. Има музикален и гласов съпровод. Не ме грабват, твърде търговско ми е, но е интересно, разбира се. Кога пак ще видя такъв танц на такова място. Една кака не издържа и по едно време се смеси с групата. Как не й видяха сметката не знам, може би се притесняваха от множеството. И последните вечери имат своя край, както и пътуванията.
На следващата сутрин правим отново една блиц обиколка на пазара за наистина окончателни покупки. Сядам да изчакам другите в едно открито барче, поръчвам си сок и, Боже мили, чувам фантастично парче на Сиксто Родригес, който е бил най-голямата звезда в Южна Африка през 70-те години на миналия век. Има страхотен филм за него – „SearchingforSugarMan". И ето че точно в Африка, макар и не Южна, но на една крачка оттам, чувам това парче точно един час преди да си тръгнем.
Времето е много кратко, трябва да се връщаме в хотела, откъдето ще ни вземе таксито, и именно това мимолетно усещане за безмерно щастие, точно в този момент, ми подсказва колко важно е било да дойда в Африка. Че някъде вътре в мен нещо се е задвижило, разместило е пластове, разровило е, изкарало е на повърхността утайка, дало е утеха някаква и съзнание, че нещата са дълбоки и следват хода си, случват се точно когато трябва, никога по планирания начин, но винаги с един много по-фин и истински замисъл, който дори и да не проумявам веднага, осъзнавам след време. Мисля, че и за останалите ми спътници е така.
Африканското пътуване не беше подарък, ние си го сътворихме, изживяхме и още дълго ще берем плодовете му, които се родиха там, под сянката на баобаба, както каза Рос. Всичко започна оттам, а краят… слава Богу, още не го знаем.
*
Послеслов и относно авторството:
Ползваните снимки са дело на Ната и Рос. Всъщност най-трудната част беше подборът на кадри, защото има около три хиляди снимки, които са феноменални, и пресъздават уникалната атмосфера, а няма как да се качат всички.
Текстът е на Милена.
Стан беше главният двигател на случилото се.
Нашият водач Тим е от туристическа агенция в Намибия Far&Beyond.
*
Прочетете цялото приключение "Африка – достигане до корените".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
