Има повече хора, стъпвали на Луната, отколкото смелчаци, дръзвали да повторят подвизите на световноизвестния приключенец и мотивационен говорител Майк Хорн.
Независимо дали става въпрос за безмоторна обиколка на екватора, ски експедиция до потъналия в мрак Северен полюс, или най-високото спускане по водопад (22 метра) с хидроспийд – южноафриканецът просто разбива на пух и прах поредния закон на физиката или биомеханиката.
Нищо от гореизброеното обаче не може да подготви Майк за предизвикателството, което го очаква на покрива на света. В „Да докоснеш небесата“ (издателство "Вакон") екстремният атлет и екипът му поемат по нестабилни ледени блокове и остри ръбове, за да изкачат не един, а цели четири хималайски осемхилядника – Гашербрум I, Гашербрум II, Броуд Пик и К2. Без кислородни бутилки и въжета, в „чистия алпийски стил“, мъжете ще трябва да се преборят със студ, изтощение и възможна гибел. Тяхното най-силно оръжие срещу могъществото на природата ще бъде смирението.
„Да докоснеш небесата“ е едновременно увлекателен разказ за оцеляване в едни от най-суровите условия на планетата и вълнуващ шанс да разберем какво мотивира устрема на неуморния Майк. Приближавайки се до Зоната на смъртта – разредения въздух след 7500 метра – приключенецът постепенно разкрива фрагменти от събитията, превърнали го в легендата, която е днес – уроците на баща му, който го научава да „гледа отвъд стената“; повратното решение да раздаде притежанията си и да започне нов живот в Европа и откраднатите мигове със съпругата му Кати – неговата пътеводна звезда.
Точна смес от адреналин, мъдрост и вдъхновение, „Да докоснеш небесата“ няма да ви освободи от хватката си до самия край. Вятърът ще брули лицето ви, мускулите ви ще конвулсират, а неизчерпаемият заряд на Майк ще ви вдъхне куража да изкачите своя собствен житейски К2.
За автора: Роден през 1966 г. в Йоханесбург, ЮАР, Майк Хорн е екстремен приключенец, пребродил най-отдалечените и опасни кътчета на Земята. През 1997 г. той завършва първата си голяма експедиция: шестмесечно прекосяване на Южна Америка, в рамките на което изминава 7000 км с хидроспийд по Амазонка. Сред неповторимите постижения на Майк се открояват безмоторните обиколки на екватора („Пътешествие по екватора“, изд. „Вакон“) и Северния полярен кръг („Покорителят на невъзможното“, изд „Вакон“). За пътешествието си по екватора Майк е удостоен с престижната награда „Лауреус“, известна още като „Спортен Оскар“, за Алтернативен спортист на 2001 г.
Последното му дръзко приключение е стартиралата през май 2016 г. експедиция „От полюс до полюс“, с която цели да стане първият човек, обиколил планетата в посока север-юг.
Когато не пътешества, Майк живее във ферма в Швейцария с двете си дъщери Джесика и Аника.
Потопете се в откъса от книгата "Да докоснеш небесата"
„Да докоснеш небесата“ –
Майк Хорн
Глава 6
Гашербрум II
Точно в полунощ, насред мрака, най-после атакуваме Гашербрум II от горния базов лагер. Добре аклиматизирани. С достатъчно червени кръвни телца. Фред и Оливие отново са отпред, но скоро пътищата ни ще се разделят. Всеки прокарва свой собствен път. В един момент виждам светлините на другарите си, друг път съм сам. Това не ме тревожи: започвам да се справям сам и, парадоксално – самостоятелното катерене изисква по-малко енергия. Челникът ми осветява скалните гънки. Стремя се да ги откривам.
* * *
Когато се катериш в толкова тъмна нощ, лампата осветява само най-същественото пред теб, останалото вече не е от значение. Знаеш, че около теб дебнат опасности – ледени блокове, скали… – но не ги виждаш. Когато вдигнеш глава, челникът ти показва пътя. Всичко, което е зад или около теб, е притъмнено и не съществува. Светлината се отразява в леда, пресреща силуетите на другарите ти и рисува призрачни форми. В тази нереалност въображението се разгръща. Не виждаш колко стръмен е склонът, не виждаш какво ти остава да изкатериш. Ти си единствено в настоящия момент, свръхсъсредоточен в тесния сноп светлина. Единствената ти надежда е тази светлина. Навсякъде, където е тъмно, е минно поле. Обожавам да се катеря през нощта, реалността вече не съществува, почти няма и възможности. А колкото по-малко възможности имаш, толкова по-бързо вземаш решение.
Леко съм разочарован, че слънцето изгрява.
* * *
Постепенно светлината огрява планината. Аз съм на ръба. Небето става яркосиньо. Малко по малко умората ме наляга. На някои заснежени пасажи изразходвам огромно количество енергия. Изминаването на един метър ми коства страшно много. Понякога се питам какво изобщо правя тук. Крача, плъзгам се назад и всичко се повтаря отново и отново. До безкрайност. Тъпча на място. Отчайващо. Но се успокоявам, защото опитът ме е научил: изнервянето е синоним на загуба на енергия. Радвам се, че се боря.
Пристигам в Лагер 2, на 6400 м. Жан е тук. Той ме води по дирите си. Фред и Оливие ни чакат усмихнати. Палатките на германците са тук, непокътнати. Инвентарът им е чисто нов, вече леко затрупан от снега. Всичко това скоро ще бъде отвяно от вятъра. Затова е по-добре да се възползваме от случая. Фред и Оливие си избират палатка, ние с Жан също. Вътре намираме последен модел екипировка.
Склоновете на Еверест са замърсени. Палатки, щайги, бутилки, тоалетни, всичко остава там. Хората оскверняват най-далечните кътчета на планетата. Има цели водовъртежи от пластмаса, големи колкото континенти, които плават в океаните. Има морски ями, замърсени от разлагането на боклука. Има цели страни, чиято земя е напоена с човешки отпадъци. Хиляди тонове изпражнения се изхвърлят в реките. Пампасите са осеяни с ръждясали коли, пустините служат за диви бунища… Въпреки това планините остават символ на абсолютната чистота.
Пийваме по един горещ шоколад. Ще си починем няколко часа, ще поспим и тръгваме отново в късния следобед. Ясно небе, лек вятър, добри условия. Заставам начело на групата. Опитвам се да поддържам равномерен ход. Липсата на кислород все пак се усеща.
– Майк!
Фред ме вика. Посочва ми нещо с ръка. Виждам котки в снега. Но това не са котките на някой от германците, защото лавината е паднала по-долу. Да не би да е имало експедиция преди нас? Може би. Но тогава щяха да изоставят въжетата, не котките. Издърпваме изоставените котки, биха могли да са ни полезни.
Малко по малко друга истина излиза наяве: котките са закрепени върху нечии крака. Нечие тяло лежи там долу. Появяват се два замръзнали крака. От колко ли време е тук бедният човек? При вида му Фред се провиква:
– Мамка му, този е тук от доста време.
Тръгваме отново, оставяйки мъртвеца в ледения му гроб. Колко ли хора са загинали тук? Никой не знае. Настъпва здрач, остават ни три часа изкачване, за да стигнем последния височинен лагер, точно под върха на пирамидата. Нощта настъпва рязко. Студът също. Продължаваме нагоре под светлините на челниците. Един леден блок, един ръб, после един стар бивак: палатките не са устояли и са разкъсани от вятъра. Под светлината на лампите ни зрелището е злокобно. Забити в снега рейки, платна се реят в пустошта, призрачно убежище… Надига се пронизващ леден вятър.
Следващите пасажи са изтощителни. Изминаваме двеста метра за два часа. Стигаме до последния ръб. Ограничена видимост, максимална предпазливост: осеяно е със снежни слоеве, довявани от вятъра. Вятърът се завихря около хребетите и натрупва снежни пластове по склона. Под този слаб слой има въздушна възглавница. Най-малкото движение е достатъчно, за да се пропука повърхността и тогава цялата стена може да поддаде.
Фред върви начело и търси път нагоре, за да заобиколим опасността. Отново слиза. Спираме на ръба между скалата и снега. Тук няма слаби снежни слоеве, а цепнатини и надвесени скали. Мисълта, че някоя скала или леден блок може да падне върху главата ти, съвсем не е успокояваща. Продължаваме нагоре. След стотина метра Фред отново спира. Пред него се простира голям участък с дълбок сняг. Челникът му не осветява достатъчно далеч, за да предвиди рисковете. Затова пък моят, предназначен за полярната нощ, има по-широк сноп светлина. Внимателно наблюдаваме осветената част: излизаме от зоната на ледените блокове, минаваме под опасната зона. Този траверс ще ни изведе точно под предвърховия ръб. И тогава ще се наложи да се преборим с вятъра и липсата на кислород. Предпазливи сме. Всеки ще изчаква предходния да мине.
Фред атакува. Прави двадесет крачки, когато изведнъж тътен разтърсва планината. Къде да се скрием? Челникът на Фред се обръща към нас, а после започва да се поклаща. Той тича…
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
