Една книга, която ще ви разведе из сложните взаимоотношения на литературния редактор Макс Пъркинс с едни от най-големите писатели на 20-и век – Скот Фицджералд, Хемингуей и Томас Улф.
Като оставим настрана любопитните подробности за редакторската работа, "Геният“ на Андрю Скот Бърг (издателство Колибри) разказва много и за личния живот на Макс Пъркинс, за турбулентния му брак, за неподкупната му почтеност и ексцентричност, както и за необичайната му връзка с човек от висшето общество – негово доверено лице в продължение на 25 години.
Андрю Скот Бърг е всепризнат автор на биографии. Има пет забележителни книги в актива си, като една от тях - "Линдберг“ (1998) - му носи „Пулицър“. „Геният“ се превръща в литературна сензация още с излизането си през 1978 г. Екранизацията на книгата вече можете да гледате в кината в страната, след премиерата й на кино-литературния фестивал Cinelibri 2016.
Прочетете откъс от „Геният“ на Андрю Скот Бърг:
*
Месеци след излизането и успеха на „Слънце изгрява“ вниманието на Ърнест Хемингуей е отвлечено от писането. Предпазлив да не се впусне от един брак веднага в друг, той се откъсва и от двете жени в живота си - съпругата си Хадли и Полин Пфайфър - и заминава на ски в Австрия. Емоционалната буря изцежда силите му.
През февруари 1927 г. Пъркинс му пише в Гщаад в опит да го подтикне отново да започне да пише. Макс иска Хемингуей да събере сборник с разкази и му казва: „Книгата ти е сред най-значимите, които сме представяли“.
Задачата отклонява мислите на Хемингуей от проблемите му. Дни по-късно той осведомява Макс, че главата му „отново си е наред“. Пишел някои „доста добри“ разкази и избира произведения, които иска да види в сборника. Смята заглавието да бъде „Мъже без жени“. Не след дълго Пъркинс получава четиринайсет разказа, които да подреди - процес в създаването на една книга, който той приема по-сериозно от всеки автор. Обикновено той разпределя най-силните произведения в началото, средата и края, а останалата част от съдържанието разнообразява, като редува разкази с различни качества редом. Решава „Мъже без жени“ да започне с по-дългия разказ „Непобеденият“ и да завърши с един от по-кратките разкази „Когато заспивам“.
Въпреки благоприятното начало през по-голямата част от 1927 г. съзнанието на Хемингуей не е насочено към работата. Той пътува няколко месеца преди и след да сключи брак с Полин през април. През септември казва на Пъркинс, че е започнал работа по следващия си роман, но не казва почти нищо повече, защото му се струвало, че колкото повече се говори за книги, толкова по-бавно напредвали те.
Когато се връща в Париж, Хемингуей минава на режим на писане по шест часа дневно. След един месец вече е написал 30 000 думи. След това оповестява, че след като четири години е живял в чужбина, ще се върне обратно в Съединените щати. Осъзнава как е „провалил“ живота си през последните години, и е признателен на Пъркинс, че е успял да съхрани поне професионалния му живот в равновесие. Целият му „живот и главата ми, и всичко останало известно време преживяха пълен ад“, казва той, но постепенно се съвзема. Доверява на Пъркинс силното си желание да напише един добър роман, колкото и време да му отнеме, само за тях двамата. Вече обмисля да се установи в Кий Уест във Флорида, където ще вземе важно решение в това отношение. Ако не продължи с романа, който пише от известно време - двайсет и две глави за един „съвременен Том Джоунс“ са завършени - Ърнест щял да го зареже заради друг ръкопис, над който работел от две седмици. Корените на този втори роман са проследими до две други произведения на Хемингуей: „Съвсем кратък разказ“, който намеква за любовта на Ърнест към една медицинска сестра в Милано по време на войната, и до „В чужда страна“, който разказва за майор, чиято съпруга току-що е починала от пневмония в същата тази болница. Хемингуей заема драматични елементи и от двата разказа и започва да разказва онази история за „любов и война, и за отколешната lucha por la vida (борба за живот - исп.), която е споменал на Пъркинс след излизането на „Слънце изгрява“.
А когато пристига във Флорида, решава да продължи да пише романа. Нетърпелив да види романа на Ърнест завършен, Макс проучва възможностите да го отпечата като поредица в списанието на издателството. Допуска, че парите, които би могъл да предложи, ще стимулират Хемингуей да завърши романа. Има и скрити мотиви. „Някои от по-младите и нетърпеливи служители в издателството - спомня си Роджър Бърлингейм, - изглежда бяха на мнение, че списание „Скрибнър“ е „зациклило“. Пъркинс е един от тях и иска да подобри литературните му качества. Хемингуей би получил много повече пари от някое по-комерсиално списание, обаче Макс заявява, че списание „Скрибнър“ много иска да издаде негово значимо произведение и е готово да плати 10 000 долара, колкото са получили Джон Голзуърти и Идит Уортън за подобни поредици. Хемингуей отговаря, че солидната сума е точно онова, от което има нужда, но се опасява, че списанието не се е променило достатъчно през последните две години, за да рискува с неговия роман. Обяснява на Макс съдбата на своите творби, които все биват отхвърляни като „твърде еди какви си“, а след издаването си се оказват превъзнасяни от всички, които настояват, че биха могли да ги отпечатат. Съгласява се обаче да предостави книгата си първо на „Скрибнър“.
В средата на лятото на 1928 г. Полин ражда първото им дете - син на име Патрик. Ърнест е щастлив, че има втори син, но казва на Макс, че се е надявал да бъде момиче, за да стане и той като редактора си баща на дъщеря. Веднага щом майката и детето укрепват достатъчно, за да пътуват, заминават при семейството на Полин в Пигът, Арканзас. Ърнест отива в Уайоминг на лов за пъстърва и за да напише финала на романа си. След като дочита завършения ръкопис, той го отпразнува с четири литра вино, което възпира напредъка му през следващите два дни. След като махмурлукът му минава, Хемингуей заявява, че се чувства по-силен телом и духом.
Докато е на запад, Хемингуей научава от друг редактор на „Скрибнър“, че тежкото работно натоварване на Пъркинс изтощава силите му до краен предел. Ърнест знае, че увеличава неимоверно натоварването на редактора си, и му се иска да го облекчи. Макс представлява „Скрибнър“ и цялото му бъдеще в книгоиздаването, затова Хемингуей пише на редактора си да го насърчи да се погрижи за себе си „за Бога, ако не по друга причина“. Хемингуей планира да се върна в Кий Уест през есента и кани Макс да се присъедини към рибарската група, в която ще бъде и Джон Дос Пасос, художник на име Хенри Стрейтър и още един човек на изкуството Уолдо Пиърс, състудент на Макс от Харвард. „Всичко бих дал да направя такова нещо - отговаря Пъркинс, - но никога не съм го правил и сигурно сега, когато имам пет деца, никога няма да го направя. Представям си как хващам пътя, след като навърша шейсет. Шансовете са хиляда към едно срещу против подобно нещо“.
Когато романът на Хемингуей започва да наближава финала, Пъркинс долавя почти невидим стимул, който се е прокраднал в работните навици на Ърнест. Същата напереност се проявява винаги, когато писането му върви особено добре. Скот Фицджералд е станал съперник, с когото Хемингуей ще се съревновава занапред. Отначало той се възхищава на таланта на Фицджералд и се наслаждава на компанията му, после вижда мъчителните финансови проблеми на Скот и как той се измъчва с книга, за която говори прекалено дълго. Нещо у Хемингуей се подхранва от слабостите на другите и до края на неговата кариера писмата му до Макс демонстрират задълбочаващо се съперничество с Фицджералд. Той неизменно съпоставя собственото си усърдие и пестеливост с разточителството на Фицджералд.
Хемингуей се притеснява не само от нуждата на Скот от пари, но и от компромисите, които той прави с писането си. Хемингуей има предвид конкретно разказите на Фицджералд за „Сатърди Ивнинг Поуст“, които той пише по крайно необичаен начин. Скот веднъж казва на Ърнест в „Клозери де Лила“ в Париж как пише хубави разкази, а после ги променя, за да ги предаде за печат, защото знае точно какво трябва да пипне, за да ги направи продаваеми за списанията. Този подход шокира Ърнест, който го определя безкомпромисно като блудство. Скот се съгласява, но обяснява, че той „е принуден да постъпва така, защото от списанията припечелвал пари, които ще му дадат възможност да напише истински книги“. Хемингуей заявява, че „човек погубва таланта си, ако пише под своите възможности“. И това не е всичко. Купоните на Фицджералд вече не са му забавни. След като Хемингуей оставя Скот в Париж, първоначалната му тревога за пропиления талант на Скот започва да се вгорчава и да се превръща в нетърпение. Той никога не пропуска да признае, че не е имал по-предан приятел от Скот по онова време, когато е бил трезвен, но изразява опасение, че някои от вижданията на Скот за писането може да помътят и да дискредитират собствените му чисти идеали.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
