Романът „Гръцко кафе” на Катерина Хапсали е разказ за Балканите, за парадоксално свързващите и разделящи граници.
Историята завихря разпокъсани човешки животи, национални комплекси, разтърсващи страсти на устояващи мъже и жени, горди жестове, сдобиващи се с ценност чрез белезите от раните... Но преди всичко това е разказ за границите в самите нас, за границите в съзнанието, които и днес упорито укрепват собствените си територии. „Гръцко кафе” е блестящо написан роман, съставен от „малки” и „големи” истории, виртуозно споени от множество гласове, които свободно преминават през времето и пространството.
Прочетете откъс от „Гръцко кафе“ на Катерина Хапсали (Издателство Колибри“):
*
Такова погребение в село Неос Ставрос не беимало. Или поне хората не помнеха да е имало. Ате помнеха много. Нищо че не обичаха да разказват.
Погребение с четирима владици и стотици венци.С неприлично луксозни коли и автобуси с работници.
Сико, Хрони, сико… (Ставай, Хрони, ставай...)
Баща ти, затрупан с цветя, с посиняло лице и посивяла коса, не ставаше. И нямаше, никога вече нямашеда проехти безподобният му клокочещ смях. Макар чев онзи паметен ден – точно оня, който ми пожелаха дае най-лошият в живота ми, имах натрапчивото усещане, че ще се вдигне. Баща ти обичаше изненадите. Тригодини по-рано ми бе дал годежен пръстен броени днислед запознанството ни… Тогава седяхме в задимениндийски ресторант, пълен с подпийнали англичани,нейде около Варна. Незнайно откъде, докато аз бяхтвърде заета с поръчката, баща ти домъкна някаквафалшива циганска банда – да изпълнява единствено„Катерино, моме“. „Катерино, моме, хубава“ – пееше запалено и обезоръжаващо фалшиво и той. И следвсеки финален акорд ме питаше хем лукаво, хем някакдетински: „Любоф, сте се омъзис ли за мен?“.
Аз само се разсмивах – и смешно, и хубавобеше, – циганите хващаха наново инструментите,англичаните ръкопляскаха. Със сигурност не разбраха, че джипсис свирят една-единствена песен.
След седемнайсетото изпълнение обаче Полихронис Георгиу Салис ме стисна силно за изтънялото ми от диети и нередовен живот рамо и каза нанесравнимия си български:
– Виз какво. За последен път ти предлагам. Акосега не ми отговорис, сте спра! Никога няма да типредлоза пак!
– Да – казах му, преди да успея да спра думите. –Ще се омъжа за теб.
Баща ти ме целуна. Кратка, весела целувка, безизлишен драматизъм, без невротична страст. Вечебях отговорила. Нямаше смисъл отново да погазвамъжкото си достойнство. Такова, каквото го разбираха в Неос Ставрос.
– Ми да поръцаме песен тогава… Ей, Лоренцо,„Катерино, моме“ дали я знаете?
Такъв беше баща ти. Притежаваше странен, нопрелъстителен чар. Умееше да излиза от всякаквиситуации с широката си усмивка и с настроение. И –да, по неведоми причини наричаше Лоренцо всеки,чието име не знаеше.
Затова в онзи ден – деня на най-горещото погребение, въпреки логиката и въпреки фактите все симислех, че ще се вдигне. Че ще махне с типичнитеси недодялани жестове купчините унили цветя, щепоизтупа своето сто и шейсет килограмово двуметрово тяло и ще каже с най-гръцката си дяволита усмивка: „Спокойно бе, посегувах се малко…“.
Сико, Хрони, сико.
***
Яйца с див лук.
Не бях виждала такава рецепта никъде. Но имахяйца, имах и див лук. Освен това имах и риган. Откакто се омъжих за татко ти, почнах да слагам риганвъв всичко. „Любоф, ти стана пo гъркиня от гъркините“ – смееше се Полихронис. Когато все още сесмееше. Той пък все повече заприличваше на българин в своите навици, за мое учудване и досада.Често гледаше мрачно – по навик, а не по конкретенповод. Потропваше нервно с крак. Вечеряше рано,заспиваше късно, но не ме водеше вън. Все бързаше, настояваше „да се ориентираме“. Не разбирахкъде е отишло лежерното ми гръцко момче. Липсваше ми. Но не знаех къде да го търся. Със сигурностне и в чашата ципуро, което баща ти ме беше научилда пия със салатата вечер. А той самият все по-често предпочиташе българската ракия.
Бяхме се срещнали някъде там – на кръстовището на националните идентичности, в сърцето на толкова обърканите и докачливи Балкани. „Хм, значиПолихронис е от Северна Гърция? – бе казал замислено Борис, моят баща, твоят български дядо. – Амизначи си е наше момче, българче!“ „Родът им е отСолун? – бе възкликнал радостно Георгиос, бащата на Полихронис, твоят гръцки дядо. – Ясна е работата, Катерина си е гъркиня!“
Така и не се научихме да се обичаме, без да държимда бъдем еднакви. Без да вкарваме другия в собствената си схема. Без да го правим българин или грък.
Но да се върна на яйцата с див лук. В прохладната сутрин на оня ден, който щеше завинаги да бележи живота ни, аз се заех да си сготвя. Не го правехчесто, нямах нито време, нито желание. Наскоро тибеше навършил годинка и сред памперси и грижиза теб често забравях за себе си. Но точно тогавареших да закуся. Странно как тялото понякога взема безапелационно превес, как знае най-добре коее важно за нас. Това беше последното ми спокойноядене за много време.
Стъпвах на пръсти в кухнята на планинската нипрохладна вила, молех се да не ревнеш, преди дасъм приготвила необичайната си закуска. Ти спешекротко, с ръце нагоре, като здраво, щастливо бебе.Изпих даже кафето си и успях да вмъкна един есемес до брат ми: „Яйца с див лук. Животът е хубав“.
В някои дни есемесите бяха единствената мивръзка с реалността. Но това ти не можеш да го разбереш. Само майките с малки деца могат.
Брат ми отвърна: „Ееех, хедонисте!“.
