Тръпнем в очакване. Телата ни червенеят иззад храсталаците, намазани от горе до долу с плътна червена боя – смес от глина и слънчогледово масло, от което кожата ни лъщи като метална броня...
Битката
Погледите ни се прокрадват през зеленото гъстоклоние и се пускат шеметно по ширещата се отпред поляна, в чийто център се издига могъща стара върба – като стълб, свързващ небето и земята. Тя гледа достолепно наредените около нея островърхи типита - трийсет на брой, които от ден на ден се множат. В лагера на прерийните индианци цари следобедна отмала - дебело платно спокойствие и тишина, раздвижвано сегиз-тогиз от детски смях и кучешки лай. Слънчевите лъчи се процеждат през облачното сито, образувайки тук-там островчета от сянка.
Скаутът ни дава знак с ръка да влизаме. Подредени сме в индианска нишка – мъжете най-отпред начело със запевача, следвани от жените и децата. С нас са и пет-шест кучета с прикрепени към тях травои – леки носилки за багаж. Стискам здраво своя стик. Усещам как пулсира в дланта ми. Танцува. Жадува да играе, да се докаже.
Сърцето ми бие като тъпан, а ромолът на реката зад нас шуми сред букаците сякаш свири на флейта, акомпанирана от безспирния оркестър на щурците. Това е музиката на живота. Ритъмът, който е навсякъде в природата – в туптежа на сърцето, в плясъка на разбиващите се морски вълни, в тропота на конски копита или тремола на дъждовни капки. Мелодията – онзи низ от звуци, с който е пропит животът – пукотът на съчки, смехът на децата, птичият зов. Когато съберем преливащите един в друг обертонове на гората с ритъма на сърцето и ги слеем в едно, получаваме музика. Първичната музика.
В този момент чувам гласа на запевача, опъната тетива, която изстрелва мощен звук и пронизва безжизнената тишина –
Ха уе ха-йо не
Уе-е ха-уе
Ха-йо-о-не
Идва нашият ред и всички повтаряме думите му в един глас. В следващия миг запевачът сменя ритъма и дава нов тон с нова сричка – А-уе-е, при което всички вкупом отговаряме
Уе-ха-я-на...
Това е ирокезка бойна песен с размяна на реплики. Често репликите са просто тонове и срички без конкретен смисъл – важни са мелодията, ритъмът и усещането за връзка и синхрон между питащ и отговарящ.
Към дрънкалката на запевача се присъединяват и нашите – някои направени от рог, други от кора на ясен, но всички пълни с танцуващи семена и камъчета.
Тръгваме в стъпка “стомп” - потропвайки с единия крак, и като дълга стоножка запълзяваме по зелената морава. Ярка слънчева светлина ни плисва по очите като изливащ се над нас водопад. Земята под краката ни вибрира, събудена от нашия боен танц. Въздухът и тревата са пропити с песента ни. Потопени сме в един невидим поток от сила и взаимосвързаност. Като организъм с една душа и един глас.
Запевачът извисява наново глас, Хо-уи-хо-уи, хо-уи, с което ни подсказва, че трябва да извърнем тела настрани и да вдигнем над главите си своите стикове за игра. Следващият тон е нисък и ние отново се обръщаме напред. Така навлизаме в сърцето на лагера на прерийните индианци. А с края на песента темпото забързва, краката ни ситнят по земята и оформяме кръг в посока, обратна на часовниковата стрелка. Песента ескалира, ритъмът започва да става неудържим. Вече почти тичаме. Запевачът настига опашката на кръга и се разгръща във втори вътрешен пръстен.Завъртаме се в спирала като ураганен вихър, готов да помете всичко, изпречило се на пътя му. С края на песента и последния знак от запевача кръгът ни се разпада и всички вкупом издигаме във въздуха своите стикове-оръжия и освобождаваме генерираната мощ в оглушителни бойни викове. Ефектът над нашите съседи е поразителен – те са стъписани от това как вилнеем насред лагера им. Хвърлихме ръкавицата на предизивкателство – на когото му стиска, нека играе лакрос с нас. Желаещите не са много. Но един по един на игрището започват да идват нахъсани мъже. Междуплеменната битка предстои.
Лакросът е най-старият спорт на север от Мексико. Индианците от североизточните територии на Северна Америка я наричат “малкия брат на войната”. С нея воините се калявали и подготвяли за истинските битки. Понякога отборите наброявали стотици души, а вратите се намирали на километри разстояние една от друга. Повечето играчи дори нямали възможност да докоснат топката и за да не скучаят, използвали стика си като оръжие – да събарят, удрят, избутват или спъват противниците си. Първите европейци, които станали свидетели на играта, са френските пътешественици и мисионери, които видели в извитите индиански стикове за игра сходство с епископския жезъл (la crosse) и името се запазило до днес.
Вече някои от вас навярно се питат дали не описвам събитие от миналото или от някой индиански резерват в Щатите или Канада, може би публична възстановка на индианския живот от XVIII-ти век. Oтговорът е “не”. Намирам се в една китна долина в Южна Моравия, Чехия, на събитие, което не е публично и няма общо с историческите възстановки освен автентичността в бита, занаятите и облеклото на участниците в него. Няколко табели със странна абревиатура IWIG с изрисувана стрела под него са единствените белези, свързващи този свят с другия, където се намирах допреди малко – на цивилизацията, града, консуматорството и индивидуализма. IWIG е съкращение за “Международен събор на горските индианци”. И ако случаен турист реши да последва табелите, ще повърви половин час преди да му се разкрие шеметната гледка от сгушени в края на поляната шест-седем вигвама, навеси и шатри. Нашата група е значително по-малка от съседската – на последователите на прерийната култура, но това е разбираемо с оглед на това, че горските индианци дълго време са били в сянката на популярния образ на индианца – образ, утвърден главно от киното и литературата.
*
Индианското движение в Европа
Както знаем, книгите на Карл Май, четени от милиони по света, и филмите по неговите романи, реализирани през 60-те, популяризират индианската тема, но и създават стереотипна и невярна представа за различните индиански народи и техните традиции. В крайна сметка не всички индианци живеят в конусовидни шатри, наречени “вигвами”, не всички вярват във Великия дух Маниту, носят „корони” от орлови пера, яздят коне и ловят бизони или ползват канута от дървесна кора и т.н. - списъкът на тези заблуди е твърде дълъг. Но макар тези книги и филми (включително “червените уестърни от 70-те с участието на Гойко Митич, в които индианците са изцяло положителни герои) да не се отличават с историческа достоверност или културна автентичност, успяват да възпитат в поколения читатели и зрители от Стария континент добро отношение, уважение и дори обич към коренните американци.
А интересът на европейците към Новия свят и местното население съвсем не е съвременен феномен. От първия миг, в който сведенията за живота на туземците заливат Европа, тя изпада в екстатично опиянение. Всъщност това опиянение създава сериозни главоболия за властимащите. “Те населяват онзи златен свят, за който пишат древните, и живеят в него скромно и невинно без да им се налагат закони отгоре”, казва духовникът Пиетро Мартире Д' Ангхиера през XVI век. За да се справи с вълната на възхищение към „благородния дивак”, наводнила Стария континент и вдъхновила писатели като Джон Лок, Жан Жак Русо и Франсис Бейкън, европейският елит създава теорията за „дегенерацията”, според която американският климат покварявал всичко живо на континента – животни, растения, индианци и разбира се, всеки заселник, положил крак на американска земя. С това обяснявали странното поведение на барони и аристократи, които захвърляли копринените дрехи с флинтифлюшки и дантели, за да наденат кожените ризи и заживеят сред местните племена. Виновен бил климатът. Сякаш във въздуха се носел вирусът на дивостта, който заразявал всичко живо. А тази дивост, сравнима единствено с опияняващото чувство на първичната свобода, само засилила интереса към новите земи. Писатели като Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън искрено вярвали, че например ирокезката форма на управление е по-висша от монархическата и не спирали да насърчават колонистите да попиват колкото се може повече от местната култура. При съставянето на американската конституция Томас Джеферсън пише следните думи:
„За разлика от нас, които се осланяме на патриархалния и самовластен ред, индианските водачи оказват влиянието си по силата на своя характер и нрав. Индианците следват по свое желание този, за когото имат най-високо мнение в разбиранията му за мъдрост и военно дело. Всеки човек е абсолютно свободен да следва предпочитанията си. Но ако с действията си нарушава правата на друг сънародник, бива наказван с обществено недоверие, а в по-сериозните случаи - дори убиван като омразен враг.”
Още през XVII и XVIII век представители на различни американски коренни народи посещават европейски държави. През първата половина на XIX в. американският художник и етнолог Джордж Катлин гостува във Франция и Англия, придружен от голяма група индианци от няколко племена. Те представят на европейската публика песни, танци и други прояви на традиционната си култура. В края на същия и началото на следващия век Уилям Ф. Коди, известен под псевдонима Бъфало Бил, гастролира с огромен успех в редица европейски страни със своето „Шоу на Дивия Запад”, в което участват и множество коренни американци.
Самата Чехия има дълги традиции по отношение на връзките си с коренните жители на Америка. През XVIII-век моравската църква започва да проповядва Божието слово сред местните в Пенсилвания, Кънектикът и Ню Йорк, но за разлика от другите мисионерски мисии тя подхожда с много повече толерантност и разбиране. Не само че пречи на колонистите да мамят местните и да крадат земите им, но и не държи индианците да захвърлят дрехите, бита и обичаите си, за да бъдат покръстени в новата религия. Нещо повече - самите моравски братя се превръщат в крепители на индианската култура. Неслучайно в катедралата Сейнт Витъс в Прага могат да се видят портрет на индианец и маска, приличаща на тези, които народът на делауерите са използвали в своите ритуали. Век преди това бохемският изследовател-пътешественик Аугустин Херман картографира съвсем точно регионите на заливите Чесапийк и Делауер, в замяна на което получава огромна плантация, която кръщава “Бохемия”. Или пък вождът Сагауестон, който е пленен от британците и пратен да се бие в Бохемия по време на 30-годишната война в Централна Европа.
България също има своите индиански сподвижници, обединили се под името “Орловия кръг”. Тя е една от най-младите организации от този вид в Европа (за сравнение най-старото индианско дружество в Унгария е създадено още през 1936 г). Неслучайно тя се учредява през 1990 г. с настъпването на демократичните промени, които обхващат Източна Европа и които дават нови възможности за получаване на информация и комуникация с други индиански клубове и движения.
Лагерен живот
Индианските лагери са събития, по време на които се пресъздава животът на някогашните индианци сред природата. Предметите от града са сведени до минимум, за да се научат участниците да работят с природните дадености, каквито са огънят, водата, растенията, камъкът и глината. Няма запалки, кибрити, челници, спални чували, пластмаса. Всичко се приготвя от естествени органични материали, а огън се пали с кремък или свредел. И все пак желанието ни да се пренесем във времето и да живеем като общност не означава пълно скъсване с цивилизования свят – когато се изчерпят запасите от месо и зеленчуци, се отива до близкото село, откъдето се попълват липсите. Направен е компромис и по отношение на неща като фотоапаратите – не са забранени за тези, които искат да отнесат спомена от преживяванията си, но градските предмети трябва да се носят в традиционни торби.
Някой ще каже кому ли са нужни кожени дрехи и мокасини, плетени от растителни нишки торби, кутии от кора, лъкове, глинени съдове, типита и вигвами? Една отживелица в това забързано съвремие, в което ставаме все по-модерни и все по-нетрайни. Традиции, пазени с милиони животи, за да достигнат до нас, се стопяват в дланта като кубчета лед. Неща, които са изглеждали вечни и нетленни, сега се разлагат като хартия. Днес единственото вечно нещо е пластмасата.
Играещи лагерни огньове и пробягващи по платнищата сенки. Двата големи казана със супа от сьомга и варена царевица са почти празни. Победата в лакрос играта над прерийните ни събратя от съседния лагер се отбеляза с общо пиршество, с нови песни и танци. Вече е време за разтуха, за пушене на лули, разговори и разказване на истории.
Лежа и гледам звездите. Трептящи кинжали на черен лак. Точно над мен стои Голямата мечка. Направо е поразително как толкова много разделени помежду си култури са видели в подредбата на звездите образа на мечка, когато съзвездието всъщност мяза на абсолютен черпак. Черпак, който гребе от небесните води и ги излива върху нас под формата на дъжд. Но ако извърнем глава и погледнем наопаки, черпакът заприличва на въпросителен знак. На питанка. Всяка нощ той е над главите ни и сякаш ни пита „Накъде отивате?”.
И аз това се чудя.
- Според мен прогрес е мръсна дума – казва един от събралите се. - Дума на нехранимайкото. Това е като да имаш всичко, да се радваш на всички възможни благини, които земята може да ти даде и в един момент да си кажеш: „Майната му, писна ми! Искам повече!” Така се ражда прогресът. С алчността. Но той винаги има начало и край. И краят винаги е един и същ. Падане от стола на охолството.
- Може и да е така. Цивилизациите винаги идват и си отиват. Радват се на години на разцвет и сетне упадат. Но прогресът е заложен в кръвта на човека. Или е заради неспокойния му търсещ дух, който понякога го тика към безразсъдство. Или едното глупаво любопитство какво се крие зад близкия ъгъл. Но е част от него. Не си мислете, че животът на индианците или на предците ни е бил по-лесен. Те също са гледали да облекчат бита си и когато могат да внесат малко комфорт в него – отвръща му друг.
- И все пак, защо единствените общности, запазили се в неизменен вид от ерата на първия човек са племенните общности? - обаждам се аз. – Дори днес има племена, живеещи от хилядолетия без да променят нищо в бита си. Това не ни ли говори за нещо? Нещо, което наричаме устойчивост, оптимална среда, естествен механизъм, какъвто наблюдаваме при другите видове в природата. Какво ако тези хора са имали всичко и не им е трябвало развитие? Ако не са искали промяна?
Заформя се интересен разговор, каквито съм слушал и друг път точно на такива места, край лагерния огън. Кое е хубавото и кое лошото на нашето съвремие?А аз все продължавам да се чудя. Цивилизацията ни има безброй предимства и полезни знания, но накъде в крайна сметка сме тръгнали ние с тази дума прогрес? Можем ли да прогресираме от оптималната, златната среда? Каква е целта извън равновесието? Извън естествения кръговрат, който е съвършен и от който сме част? За какво са тия напъни и амбиции, след като накрая пак ще се върнем до изходната точка? Защо трябва да избираме болезнения начин?
И така, докато си гледам звездите, тези проблясващи диодчета на черното табло, се успокоявам, че всъщност всичко си е наред... така, както си е. Сигурно и преди на същото място край лагерния огън, но в друга епоха, други хора са се питали същите неща: “Кое му е хубавото на съвремието? Да бяхме живели в различна епоха.” И те също са чакали края на света и са се безпокояли за настоящето и бъдещето си. И всичко това е естествен процес. Ние сме избягали от циклите на природата, около които някога се е въртял животът, но и това е част от природните цикли. Ще кривваме отново и отново.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
