Никога не бях ходила в Ивайловград. Мислех, че е едно от онези малки градчета, с нищо по-особено забележими, които забравяш веднага, след като напуснеш. Но дори само пътят дотам се оказа дотолкова запомнящ се и спиращ дъха, че веднага ми припомни първото правило на всеки уважаващ себе си пътешественик: „Не тръгвай на път с готови нагласи или образи в главата”. Да, определено имаше какво да се види, а престоят ми там надхвърли всички мои очаквания.
От София се спуснахме към Хасково (където спряхме за обед в местен ресторант и се подкрепихме юнашки за останалия път), оттам стигнахме Любимец, откъдето се отклонихме за крайната цел през множество извивки, завойчета и вече планински пейзаж. Всъщност, както разбрахме по-късно, има и много по-пряк път, който е през Гърция, но за него трябва да имате точни инструкции или поне GPS, за да не се объркате. Ние тръгнахме по обиколния път, но за сметка на това видяхме едно от онези места, за които намекнах по-горе и които винаги оправдават по-трудните пътища. Пред нас неочаквано се разкри чудна гледка.
Язовир Ивайловград се оказа не само чудо на природата, ами и едно от онези места, които те привличат все по-силно, защото не можеш да ги стигнеш. Обикаляхме и обикаляхме, но все не намирахме път до долу, където видяхме с очите си няколко лодки. Язовирът е божествено тъмносин на цвят, усускан сред скали в нещо като каньон и, както стана ясно, именно заради непристъпността си е толкова запазен и истински. Уникален е за риболов и онези лодки долу явно са били рибарски. Обещахме си да ловим риба някой следващ път и пресякохме язовирната стена.
След още доста планински и все по-хладни местенца и завои най-сетне се добрахме и до самия Ивайловград. Градът е разделен на две части – стара и нова част, които са на броени километри от Гърция. Намерихме много приятно хотелче и се впуснахме в опознавателна обиколка. Центърът е малък, облян в слънце, почти безлюден, с паметник в дъното, бели самотни стълби и сновящи гълъби на площада. Много мъничък и определено нетипичен за повечето градчета, в които центърът е единственото място, което може да се види. Оказа се, че тук забележителностите са леко извън самия град, защото са... средновековни крепости. Местността буквално „гъмжи” от старинни градове и руини и ненапразно всяка година в околностите на Ивайловград и селцата наоколо постоянно се провеждат археологически разкопки. Да не говорим за иманярите, които сноват наоколо!
Най-известна от древните забележителности на града е именно римската вила „Армира”, открита случайно при строене на града през 60-те години. Построена през I в. сл.Хр., така че можете да си представите колко е ценно това, че една голяма част е запазена. Възстановена е част от мозайката, с множество орнаменти, символи, животни и птици, личат някои от помещенията, които все още се реставрират.
Другото специално място е крепостта „Лютица”, която е паметник на културата, една от най-добре запазените крепости в първоначалния си вид.
Но това не беше всичко от Ивайловград. Вечерта ни чакаше покана за празнуване на Еньовден с местни производители на вино, еко фермери, всевъзможни домашни ястия и фолклорен спектакъл. Градът беше отворил врати за гостите си като лична покана към всеки, който иска да се докосне до уникалността на региона. Венците за здраве, огънят, който прескачахме, хората, които се виеха в чист фолклорен ритъм, многото песни, гостоприемност и разбира се, вкусната еко храна нас лично ни направиха лични приятели на града завинаги!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
