Джералд Даръл е един от онези писатели, които могат да ви накарат да се гърчите от смях на всеки пет прочетени реда.
На всичкото отгоре описва страхотни места, които съвсем спокойно можете да превърнете в следващите си дестинации за почивка, а книгите му да станат вашите неконвенционални пътеводители.
Прочетете откъс от разказа „Първото плаване“, част от сборника „Излетът и други подобни дандании“:
- Виж какво – разпали се Лари. – Измъкнаха ме от Франция, за да се присъединя към този злощастен опит да се завърнем в местата на младостта ни, въпреки че бях против. Вече започвам да съжалявам, че се съгласих, а сме още във Венеция, за бога! Каквото беше останало от черния ми дроб, вече е пихтия от „Лакрима Кристи“ вместо хубавото, неподправено божоле. Във всеки ресторант издевателстват над сетивата ми, като вместо пържоли мъкнат купища спагети, сякаш съм в развъдник на тения.
- Лари, много бих искала да не говориш така – каза мама. – Няма нужда да ставаш вулгарен.
Въпреки трите оркестъра, свирещи различни мелодии на три различни места на площада, и въпреки че италианците и туристите вдигаха врява до небесата, а гълъбите им пригласяха сънливо, изглежда, половин Венеция унесено слушаше семейната ни караница.
- Когато се качим на кораба, всичко ще се оправи – оптимистично пророкува Марго. – Все пак ще бъдем сред гърци.
- Според мен точно от това се притеснява Лари – обади се Лесли мрачно.
- Е, трябва да вървим – каза мама, като се опитваше да ни вдъхне фалшива увереност. – Да вземем един от тези вапоризатори да ни закара до пристанището.
Платихме сметката, отидохме до Канала и се качихме в една от моторните лодки, които мама с майсторското си владеене на италианския език упорито наричаше вапоризатори. Тъй като не притежаваха нейните познания, италианците ги наричаха вапорето. Венеция беше прекрасна. Понесохме се по Канала покрай внушителните сгради и игривите отражения на светлините във водата. Дори Лари бе принуден да признае, че гледката превъзхожда илюминациите в Блекпул. Не след дълго стигнахме до пристанището, което, подобно на всички пристанища по света, изглеждаше като проектирано от Данте (в момент на отдих), докато е съчинявал своя „Ад“. Носехме се в езеро от фосфоресцираща светлина, която сякаш ни правеше участници в холивудски филм на ужасите и напълно обезличаваше сребърното като паяжина лунно сияние. Дори гледката, която представляваше дребничката фигура на мама, докато се опитваше да убеди трима алчни венециански носачи, че нямаме нужда от помощ за купищата багаж, които бяхме понесли със себе си, не успя да разсее мрачното ни настроение. Разговорът се водеше на най-елементарен английски.
- Ние англичани. Ние не говори италиански! – викаше тя отчаяно, помагайки си с поток от думи на немски, френски и хинди, които нямаха грам връзка помежду си. Мама разговаряше по този начин с всички чужденци, били те аборигени, или ескимоси, но единственият резултат, който обикновено постигаше, бе да повдигне настроението на семейството си.
Седяхме и съзерцавахме разклоненията на канала, водещи към нашата част на пристанището. Внезапно пред погледа ни се появи кораб, който и според най-занижените критерии не би могъл да мине за годен да плава. Някога той вероятно е бил сравнително голям крайбрежен параход, но дори тогава – нов и прясно боядисан – едва ли е печелил конкурс за красота. Сега, лишен от всякакви декоративни атрибути, които на фона на зловещата фосфоресцираща светлина биха му придавали горда осанка, той представляваше жалка гледка. Боя не се бе докосвала до него от много години и по бордовете му личаха големи петна ръжда, подобни на гнойни рани. Бе силно наклонен на една страна, също като жена, обула обувки с необичайно високи токчета, която е имала нещастието да й се счупи едното. Сам по себе си запуснатият му вид правеше много лошо впечатление, но когато наближи дока, се оказа, че това съвсем не е всичко. В корпуса му зееше огромна дупка, през която можеха да минат два ролс-ройса един до друг. Още по-изумително бе, че никой не си беше дал труд да запуши поне отчасти тази чудовищна пробойна. Там, където бе нанесен ударът, металът бе извит навътре, подобно на гигантска хризантема. Втрещени, ние наблюдавахме как корабът се приближава. Точно над огромната дупка бе изписано неговото име: Посейдон.
- Велики боже! – изхриптя Лари.
- Това е ужасно – каза Лесли, който единствен в семейството разбираше от мореплаване. – Вижте само как е наклонен.
- Но това е нашият кораб – изпищя Марго. – Мамо, това е нашият кораб!
- Глупости, миличка, не може да бъде – едва промълви мама, като намести очилата си и с надежда се вгледа в извисилия се над нас корпус.
- Три дни на това корито и Стария моряк ряпа да яде в сравнение с нас, запомнете ми думите – каза Лари.
- Надявам се, че ще се опитат да запушат тази дупка, преди да потеглим – разтревожи се мама.
- Какво очакваш да направят? Да натъпчат в нея одеяло ли? – попита Лари.
- Но капитанът не може да не я е забелязал! – каза объркано мама.
- Според мен дори гръцки капитан не може да е останал сляп за обстоятелството, че корабът му съвсем наскоро е бил доста сериозно чукнат – предположи Лари.
- Вълните ще влязат вътре – захленчи Марго. – Ще съсипят роклите ми.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
