Тум-тум-тум-ту-тум!
Да крачиш по улиците и площадите на Стара Хавана е едно, а съвсем друго е да минаваш оттам със стъпките на конга.
Ритъмът на барабаните, който се чува все по-близо, е като гумичка на молив, която изтрива целия свят около теб и от него остава само шествието от кубинци. Облечени са или в цветни карнавални дрехи с панери с храна на главите си, или като колониални роби.
Тум-тум-тум-ту-тум!
Тум-тум-тум-ту-тум!
Оказваме се в Хавана на 6 януари без да знаем, че ще попаднем на карнавалното шествие. Празникът за Деня на кралете обаче ни среща и ни повлича по улиците на старата част на кубинската столица. Невъзможно е да не се включим.
Виждаме гърба на пищната кубинка пред нас, която върти задника си, сякаш животът й зависи от това. Следим стъпките й, за да хванем ритъма.
До нас свръхслабичко кубинско бабе ни показва последните си два зъба в широка усмивка, докато пристъпва бодро напред. Когато разбираме, че сме изгубили част от спътниците си в тълпата и започваме да се оглеждаме за тях, същото бабе лекичко ме дръпва за ръкава и мълчаливо ми посочва точно къде са. До нея в ритъма на конга се поклаща друга баба - закръглена, с изцяло побеляла коса, но с огромно червено цвете зад ухото. Сещам се за българските баби, които макар и с бастуни, винаги се хващат на хорото.
Тум-тум-тум-ту-тум!
Част от участниците в карнавала са на кокили - но не се разхождат, а танцуват наравно с останалите. Само е важно човек да си пази краката от тежката им стъпка.
Хавана и без това не се е променила кой знае колко през последните десетилетия (освен че безвъзвратно се руши и мазилката от фасадите се лщпи като юфка). Затвориш ли очи, се връщаш в онези колониални времена, когато всяка година на 6 януари робите имали право да се веселят на централния площад Пласа де Армас и получавали, както твърдят историческите архиви, годишни бонуси. Днешните боядисани в черно лица не могат и да се надяват на бонуси в комунистическа Куба, но пък за сметка на това са щедри. Единият танцьор на кокили идва с малка торбичка, вади от нея нещо, слага го в ръката ми и изчезва в тълпата. Когато разтварям дланта си, вътре има няколко миниатюрни мидени черупки. За късмет, както ми обясняват.
След повече от час дефиле вече сме овладели конга – минимум второ ниво, сприятелили сме с беззъбото бабе (макар да нямаме нито една обща дума, разбираме се само с усмивки) и сме получили урок по кубинска история от човек, облечен като кокосов орех. Какво повече да иска човек от Куба? Остава само да се повози на такси!
Тум-тум-тум-ту-тум!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
