Малко след като се върнах от Исландия, един ден прелиствах Facebook и попаднах на снимка от приказно място.
Кое беше това място?! Пишеше Фарьорски острови. Наистина първично, но си казах – „това е от твоите си места – трябва да отидеш“!
За един миг влюбване, само от картинка, но 2 години след това, ето ме тук – на портала в Копенхаген за полет до Вагар. Нация от петдесет и една хиляди души, но имат собствена авиокомпания. С интерес наблюдавам какви хора ще пътуват с мен до там. Може би поне половината са фарьорци (голяма част от младото население на островите учи или работи в Дания, като държава под чиято опека са).
Отново съм само с раница. Бюджетното пътуване за мен вече не е табу. Очакват ме 4 нощувки и 3 пълни дни на тамошна земя. Този път с голям фотоапарат. Заема половината от багажа ми, но е абсолютно задължителен при посещение на тази дестинация. Тръгнала съм обута с големи туристически обувки, трек панталон и нагоре пижамата си. Да, пижамата. Компромисът с пространството е налице. Пътувам с тениска, която след това ще използвам за пижама, за да не трупам купища дрехи, там където и без това няма място за тях…
Всичко е по план. Въпреки малкото време между прикачванията никой полет не закъснява. Удобно се пътува от България до Дания и от там до островите. Моята резервация е с 2 часа между полетите и дългото ходене между терминалите на летището в Копенхаген ми се струва като чудесна предпоставка да си изпусна втория полет, но за щастие времето се оказва достатъчно.
В самолета:
На борда сервират напитка по избор и неколкократно доливат чаши с кафе или чай. Можете да се възползвате от бордния wifi и да наблюдавате от спускащите се дисплеи над седалките интерактивна карта, показваща къде в момента прелита самолетът, с каква скорост и очакваното време на пристигане. Полезно ви се дава и кратка информация за градчетата, над които лети. Стюардесите са сламено руси, със сини като бисери очи. Усмихнато предлагат за четене списание, в което чета полезна и най-вече интересна информация за островите.
Между другото, все по-лесният достъп до кралство Дания отприщва възможностите на младите да записват университет именно там, а в последствие и да се развиват професионално. От това произтича интересен феномен – мъжете най-често остават да се занимават с основния поминък на островите – риболова, а жените търсят кариерно развитие в близките държави. Дефицитът на жени е факт и заради това, не се учудвайте ако на територията на Фарьорите срещнете много филипинки или тайландки. Местните мъже търсят online запознанства с тях и им закупуват еднопосочен билет, осигуряващ им сигурно продължение на рода, но със смесен генотип.
Летището във Вагар е много малко. Имам чудесна възможност да кацна в 20:00 и в 20:30 да хвана последния автобус, пътуващ до столицата. Моята дестинация на отсядане е малко по-рано – в селището Sandavagur. За уточнение, селищата са по-скоро селца. След настаняване в приятния хостел се налага да походя 20 мин до съседното село, за да хвана последния отворен супермаркет (работят до 22:00). Трудно ми е да повярвам, че след вечеря, някъде около 23:30 навън е светло като по обед. Заспива се трудно на такава „бяла“ нощ. Така нареченият залез е в 23:00, а изгревът в 4:00 (началото на юли месец). За залез какъвто познаваме, разбира се, трудно може да става дума. По малките часове просто леко се смрачава.
Ден 1
Въпреки недоспиването ставам рано. Разликата с времето в България е 2 часа. Изнасям багажа си в общото помещение, за да не шумя на 3те си съквартирантки по легло и след това тръгвам по набелязания си маршрут.
Въздухът е прохладен, свеж и влажен. Не е студено (11°C). За да достигна до най-голямото езеро на островите – Sorvagsvatn преминавам пеша през съседното селище Midvagur и от там се отклонявам по табела за маршрута. Пише, че остават около 4 км - нищо работа. Катерейки съвсем умерена денивелация над селцето достигам до малка постройка, зад която има порта. Там е спирката, където се плаща такса за прехода. Макар и без видимо наложителна причина за събирането и, таксата е 200 датски крони (около 52лв.). Идеята е, че поради все още малкия, но увеличаващ се поток от туристи, защитата на животинските видове и природата като цяло става все по-трудна. Вътре обаче младежът е отзивчив, предлага безвъзмездно подкрепа с чай или кафе, а аз оставам приятно изненадана, че ми прави отстъпка от 50 крони, тъй като е видял, че „трамбовам“ отдалеч и зачита усилията ми.
Поемам по пътеката. Определям я като достъпна и лесна. По пътя навсякъде има любопитни овце. Все пак островите се превеждат като „овчи“. От тук насетне, те са обичайна гледка, буквално навсякъде. Чуват се напеви на различни видове птици. За тях тези острови са рай. Мисля, че ясно различавам мащерка по скаличките до пътеката. Каква приятна изненада! Цветята, които растат всъщност много приличат на полски. Не след дълго стигам високо място с процеп между скали. Това е възможно най-силният ми досег с мощта на природата! Внезапно ме връхлита силен вятър, заради който ми се ще в момента да имам камък в раницата, за да съм сигурна, че няма да полетя. Гледката от скалите е невиждана. Абсолютен отвес в стотици метри височина, завършващ отдолу с Атлантическия океан и мощно разбиващите се вълни. От процепа между тези клифове, в далечина, се виждат контури на съседните оствори (Фарьорските острови наброяват 18 на брой). Доближиш ли се до края на скалата става рязко опасно за живота. Гледката и адреналинът обаче са нещо, което не мисля, че човек може да види и изпита в същата комбинация на друго място по света. Усещането е за надмощие на природата, за чувство на респект, за прилив на адреналин в кръвта и за безкрай. Безкрай създават големите скални форми и постепенно избледняващите в далечина острови, изглеждащи малки и все по-малки в океана…
След снимки на мястото и табелите, предупреждаващи за опасност подминавам и стигам до края на острова. Там където съществува оптическата илюзия, че езерото се наклонява към Атлантика и изтича на тънка струйка в него. Началото на безкрая. Обличам и пухенката и сядам мирно на края на скалата. До самия ръб. Вадя снимачните помощници – малкия статив, широкоъгълния обектив за телефона и Nikon-а, с който правя хубавите снимки. До водопада Bosdalafossur вече всичко изглежда завършено. Езерото прави красив завой около отровно зелен висок хълм, площите на водосбора се разстилат на 3,4 km², а за самия му край – въпросният водопад, се носят легенди, че викингите са изхвърляли от там вече ненужните и изморените си роби. Въпреки стативът поривите на вятъра са толкова силни на ръба, че само 1 снимка придобива ефекта на бавно течаща вода. От еуфорията, по път назад към селото, се усещам, че не съм снимала себе си на фона на този природен гигант. Следват няколко нескопосани селфита (не снимайте с предната камера на телефоните си, ако търсите добро качество). Обратно в къщичката на вход/изхода на пътеката спирам за кафе и обменям чудесни съвети и напътствия с германка, соло пътешественичка също като мен. За обобщение – отиване и връщане от хостела – 18км.
По обед се появяват гъсти мъгли и започва да ръми. Това не ме отказва да премина още 7 км в посока към Trollkonufingur или тъй наречената „пръста на вещицата“ скала. През селото Sandavagur и живописната му църква се поема нагоре по лека пътека. По пътя наблюдавам птицата, национален символ на Фарьорите – „ловеца на стриди“, както се превежда и буквално.Овните наоколо позират достойно за камерата, а къщурките с черни дървени фасади и покриви, покрити с трева, са едно от най-магнетичните неща, които съм виждала. С тези гледки се достига до място за наблюдение, от което надвисналите мъгли само засилват мистичния ефект на острата скала. Заслужава си с две ръце!
Вкъщи вече краката болят, но съм благодарна, че въпреки заплахите си, времето не ме намокри и издуха в днешния ден. В 23:00 българско време седя в общото помещение на хостела, сърбам чай насред жуженето от хорските разговори и пиша в лилавия тефтер. Прозявам се, а навън е все така светло. Дано спя добре – заслужих си го.
Останалата част от пътешествието четете във втората част.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
