За първата книга на авторката Габриел Хамилтън (шеф-готвач в ресторант Prune, Ню Йорк) известният тв водещ и готвач Антъни Бурдейн казва: "Най-добрите мемоари, писани някога от шеф-готвач”.
Въпреки предизвикателното си заглавие книгата „Кръв, кости и масло“ (Издателство Гурме Публишинг) е лирично четиво. Своята история Габриел Хамилтън разказва с вдъхновение, хумор и страст. И ако вечерята в ресторант Prune в нюйоркския Ист Вилидж е вълшебно преживяване за сетивата, то нейният едновременно епичен и интимен роман е рядко срещано удоволствие за душата. Прочетете откъс от книгата и научете как можете да я спечелите от Peika.bg - в края на откъса.
Сега, без мама, но със странното съдържание на нейния килер, който баща ми не беше почистил – дали като опечален съпруг, който изпразва дрешника на починалата си съпруга, или като мъж, който ни е чистил никога през целия си семеен живот - разчитах на това, което я бях виждала да прави, и импровизирах.
Ядях бели аспержи от консерва с малко от сока им, каперси, зехтин и магданоз от градината. Ядях и консервирани сардини и дъвчех шипчетата и сребристата им неприятна ципа, докато накрая разбрах как да махам кожата и да ги филетирам с ножче за белене, да слагам месестата част върху дребни крекери „Трискит“ с нарязан червен лук и майонеза. Миех маруля от градината с топла вода, за да не замръзват ръцете ми, а тя се спаружвaше, но въпреки това я изяждах. Добавях дижонска горчица към млякото и се опитвах да направя сос чрез деглазиране, който се пресичаше, но въпреки това го ядях върху жилави студени и сурови в средата пилешки гърди, които бях сложила съвсем замръзнали в тигана, смятайки, че просто ще се пържат по-дълго. Когато дижонската горчица и зехтинът свършиха, добавях към салатения дресинг доматено пюре и мармалад от малини, а веднъж сложих дори пилешки бульон.
Махах японските бръмбари от бобените растения в градината, както майка ми беше показала, и ги пусках в буркан с бензин, а марулите берях така, че да поникнат отново и да продължат да раждат. Катерех се по малиновите храсти и берях плодовете, като междувременно се цапах, жулех и раздирах. Изоставената ни градина даваше плод цяло лято въпреки моята неопитност и аз ядях всичко, което тя можете да ми предложи. Научих се да готвя много различни зеленчуци, както съучениците ми се научаваха да си правят сандвич с фъстъчено масло и желе.
Най-накрая си намерих нова работа, на която съумях да се задържа няколко години: работех през лятото, след училище и през ваканциите в ресторант на главната улица, който по ирония на съдбата се наричаше „При мама“. Там се превърнах в тийнейджърка и начинаеща готвачка и дори работих като сервитьорка и барманка за кратко, когато напуснах колежа.
Отначало помагах в малката пекарна, режех и завивах двете пълни кутии с торти, с които ресторантът с право беше прочут. Правеха всичко от самото начало в пекарната горе и създаваха прекрасни високи торти, привличащи хиляди клиенти, които планираха храненето си така, че да имат място за един от двайсетте замъка с маслен крем, изложени в лъскавата хладилна витрина близо до мястото, където чакаха салонния управител да ги заведе до масата им. Но скоро ми се прииска пак да се върна в шумната и свистяща кухня зад двете летящи врати с кръгли прозорчета – влизаш през лявата, излизаш пот дясната – и затова миех чинии. След това помагах за приготвянето на салатите в по-натоварени дни или когато персоналът не достигаше и в крайна сметка стигнах до топлия бюфет, когато бях на петнайсет.
В „При мама“ имаха известно ястие, наречено чимичанга от морски дарове, което представляваше голяма купчина сотирани морски дарове: миди, скариди и сьомга, смесени с нарязани люти чушки халапеньо и залети с няколко резена разпотено сирене „Монтерей Джак“. Вместо да увиват морските дарове в тортиля от брашно и след това да ги пържат, както приготвят чимичанга в ресторантите за бързо хранене, в „При мама“ изсипваха плънката от сирене от горещия железен тиган в ядивната купа, направена от пържена тортиля, която приличаше на огромно цвете или на мидена черупка. След това сортировачът гарнираше лепкавите морски дарове с портокалови полумесеци и стръкче къдрав магданоз и ги изпращаше през летящите врати.
Правех купчини панички за чимичанга, като пусках тортилята във фритюрника, където за момент тя се носеше и съскаше по повърхността като лилия в езеро. След това я натисках в средата с дълбок черпак и тортилята се надигаше около него като дългата рокля и фустите на викторианска жена, цопнала напълно облечена в езеро, чиито поли се издуват около тежкото й потъващо тяло. Сигурна съм, че през уикендите сервирахме по двеста чимичанги на ден в този старомоден град с безкрайни антикварни и живописни изложби и разходки с муле по канала, и гарнирахме всяка чимичанга с резен портокал и стръкче къдрав магданоз.
На път за вкъщи, след като измиех подложките за сервиране, излъсках стоманата с насапунисани зелени четки, а след това и изтриех под наблюдението на главните готвачи Джо и Том, стисках в ръка чека със заплатата си от „При мама“ – седемдесет и четири долага и единайсет цента след удръжката на непроницаемите и нежелани осигуровки и данъци – и се чудех кой отговаря за мен сега, когато изкарвам пари, а всички останали се крият в Ню Йорк или сред хълмовете на Върмонт. Никой бъдещ университетски семинар, посветен на феминизма, нямаше да има същата сила като тази заплата. Убедих се веднъж и завинаги – ако изкарвам пари, мога да правя каквото искам.
***
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Кръв, кости и масло“ (Издателство Гурме Публишинг) от Peika.bg.
Споделете в коментар под статията тук: Кое е ястието, заради което бихте пропътували и 1000 км?
Победителят ще бъде изтеглен в томбола и ще бъде обявен на фесйбук страницата на Peika.bg на 10 декември 2013 г. Късмет!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
