Защото всеки влак, пък било то и български, си има по нещо за харесване
Ако сравним родния поомачкан влак със западноевропейския напредничав влак, трябва да се признаят някои неоспорими предимства на втория – купета като самолетен салон, работещи климатици, скорост до 320 км/ч, движение по разписание... Има едно нещо обаче, в което българският влак винаги ще е с един локомотив напред: можеш да си отвориш прозореца. Може да я няма стерилната климатизирана атмосфера на германските влакове, но пък можеш да си подадеш главата навън като лабрадор от предната седалка на кола и да събираш мушички между зъбите, защото си се ухилил идиотски от ухо до ухо. Това в германски влак ще ти се случи, ама друг път!
Освен това бавното пътуване (колкото и да е изнервящо, когато бързаш) предполага да разглеждаш с по-задълбочен интерес местата, покрай които минаваш. Особено гледките в Искърското дефиле – по тях се прехласват още Иван Вазов и Алеко Константинов (те и по железницата се прехласват, ако трябва да сме точни).
Цял един параграф заслужава и теснолинейката, която почти те принуждава да слезеш от първия вагон, да набереш букет цветя и да се качиш в последния (за многобройни такива геройства се носят градски легенди още от времето на нашите дядовци). А тъй като връзките между вагоните са открити, можеш да махаш на рибарите покрай линията, че и дори да проведеш прилично смислен разговор с тях. Напоследък се заговори за спиране на редовните влакове по линията Велинград-Добринище и превръщането на теснолинейката в туристическа атракция.
Да, българските влакове може да са мръсни, бавни, понякога се подпалват и понякога приличат на индийски. Истината е, че можем да не харесваме българските влакове, колкото си искаме, но това едва ли ще промени нещо. Затова по-добре да им харесваме това, което имат за харесване (и докато го имат) :)
