През 13-вековната ни история няма пътешественик, хронист или писател, който, преминал през България, да не се е впечатлил ту от красотите й, ту от народа. Като се започне от византийските, а после и средновековните албански, италиански и гръцки хронисти, мине се през Йосиф Асемани, Евлия Челеби, по-късно Жером Бланки, Вико Монтегаца, французите Ксавие Омер дьо Ел и Беланже и много други. Сред тях е и Адриано Колочи Веспучи, потомък на Америго Веспучи (участник в испанска и португалска експедиция край бреговете на Южна Америка, на когото е кръстен новооткритият континент Америка в края на XV век). Мнозина от тях характеризират българите с обичайното им гостоприемство, работливост и миролюбие. При други обаче липсва добронамереност и те споменават за дивашки вид на овчарите, за дълги мръсни коси и тъп израз, а някои дори си служат със сравнения като „враг на всяка цивилизация”.
Сред симпатизантите на България е и Джордж Гордън Ноел Байрон, шести лорд във фамилията и затова известен на цял свят като Лорд Байрон, лидер на английския поетически романтизъм, на който придава бунтовен привкус. Най-известните му поеми са „Странстванията на Чайлд Харолд” и „Дон Жуан”, както и ориенталските „Гяур”, „Абидоска невеста”, „Манфред”,”Корсар”, „ Лара” и „Обсадата на Коринт”. Освен със своята поезия, Байрон е известен и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантност, многобройни любовни връзки, дългове, раздели, обвинения в кръвосмешение и содомия. Заради радикалните си възгледи за живота си спечелва омразата на английското аристократично общество. Наричат го „Метежният лорд”.
Едва 21-годишен, през 1808 г., предприема задгранично пътешествие, което продължава до 1811 г., част от което са Гърция и Албания. Тогава се среща с Марко Бочар. За него пък през 1844 г. френският учен Спириен Робер пише, че е българин. Същото твърди Г.С. Раковски, който три години преди това пътува до Атина и се среща със съпругата му, която живеела в Атина, „но не научила гръцки, а говорела български”. Бащата на Марко, Кръстьо, и чичовците му Георги и Ноте се преселили от Видин заради преследвания от заптиетата на владетеля Осман Пазвантоглу, който дори дръзва да се опълчи срещу султана. Самият Марко е роден във Воден през 1788 г. Заедно с брат си Константин организира чета, сражава се срещу турците, а след битките се укрива в Сулиотските планини. Семейството му се преселва в крепостта „Сула”, при така наречените сулиоти.
Байрон гостува в дома на Марко Бочар и дори упоменава, че едният му прислужник е християнинът Васил. В „Странствата на Чайлд Херолд” Байрон описва Македония, която „праща мъже непокорни” и това е плод на преките му впечатления. В „Абидоската невеста” обаче той споменава за имена и събития, пряко свързани с нашата история. Действието й се развива по време на бунтовете на видинския управител Осман Пазвантоглу срещу турския султан. Там на няколко пъти Байрон споменава името на крайдунавския град. Освен това и в „Дон Жуан” Байрон на два пъти отбелязва Видин.
И тук логично изниква въпросът бил ли е Байрон в България? Някои учени отговарят „да”. Известно е, че по време на първата си задгранична обиколка от 1808 до 1811 г., след пътуването си в Албания и Гърция, той посещава Цариград и древните останки на Троя. Една част от изследователите на живота и творчеството му смятат, че по време на пътуването си през Средиземно море той е слязъл на бургаското пристанище, но категорични исторически факти за това няма. Очевидно е обаче, че споменаването на Видин дължи на разказите на своя приятел Марко Бочар.
През 1816 г., 28-годишен, Байрон напуска завинаги Англия, скандализирал достатъчно благопристойното аристократично общество. Живее известно време в Швейцария, Италия и от 1923 г. отново е в Гърция, за да помага на гръцките въстаници в борбата им срещу турците.
В аналите на историята стои и загадката дали авторът на „Рибен буквар” д-р Петър Берон се е срещал с Байрон. Вероятно това е станало през лятото на 1823 г. В хрониките на арменските монаси от манастира на остров Сен Лазар край Венеция е записано, че на 26 април „пристигна един млад просветен българин, господин Пиетро Беронович”. Той посетил килията, в която отседнал дни преди това Байрон. После заминал към Венеция и Генуа, където пък по това време броди английският поет. Точен отговор дали са се срещали няма. Но след 20 години Петър Берон отново посещава манастира на острова и говори свободно арменски. Когато монасите го попитали защо го е научил, той отговорил: „Реших да не изоставам от Байрона.”
Скандалния поет продава яхтата „Боливар” и каляската си, почти копие на Наполеоновата, оборудва кораба „Херкулес” за своя сметка на 13 юли 1823 г. отплава за Гърция. Установява се в обсадения град Мисолонги. На гръцките борци за свобода той оставя цялото си състояние, оценявано на огромната за времето си сума от 59 000 долара.
По време на битките за свободата на гърците Байрон се среща с българи. Командир на въстаническата конница е Хаджи Христо Българин, който след освобождението на Гърция става адютант на крал Отон I. Руският декабрист Лерор, също участник в боевете в Мисолонги, си спомня, че поручик от тяхната артилерия бил Райко, който станал приятел на Байрон и бил назначен за началник на артилерията. В Мисолонги е и старият приятел на английския поет Марко Бочар, който вече е пехотен командир и успешно отбива опитите на многобройната турска армия да превземе крепостта. На 20 август в полунощ начело на 450 свои бойци той се промъква в лагера на Мустафа паша и го убива, но самият той е тежко ранен и умира от раните си. Погребан е в църквата на Мисолонги. По ирония на историята до него ще бъде погребан осем месеца по-късно и самият Байрон. В битката победата затвърждава брата на Марко – Константин, който унищожава турския лагер.
След това сражение Байрон организира и обучава доброволците, снабдява ги с оръжие, укрепва дисциплината и ги подготвя за решителния бой. На 16 февруари 1824 г. обаче получава първата си криза от маларична треска, състоянието му се влошава и умира на 19 април.
Гръцките патриоти настояват да погребат останките му в Гърция, но успяват да вземат само дробовете му (според някои изследователи - и сърцето му). Полагат го в църквата на Мисолонги до Марко Бочар.
Откъс от книгата „Български загадки“ на Григор Николов. Издателство Сиела.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
