Или защо нищо не е такова, каквото изглежда, с изключение на времето.
Слънчевото време и 15+ градуса в началото на февруари ни накараха да си мечтаем за разходка - каквото и да е, близо до София. Сетихме се за Лозенския манастир “Свети Спас” и само няколко минути по-късно радиото в колата беше надуто докрай и карахме към Горубляне - Горни Лозен - Долни Лозен.
Скоба: Преди да тръгнем, проверихме прогнозата. Даваха го следобед да вали. Никаква лампичка не светна в главите ни. Когато минахме да вземем последния пътник в колата и заваля дъжд на едри капки - нищо. Черни облаци бяха забулили Витоша - все така нищо. Ние нали отиваме в Лозенска планина, то там времето е друго. Само за всеки случай взехме три найлонови чувала, но иначе си бяхме по къс ръкав. Затваряне на скобата.
Когато стигнете центъра на Долни Лозен, попитайте за посоката към манастира - трябва да продължите по пътя вдясно, нагоре, а веднага щом минете голямата бяла сграда на БЧК (която е вече малко извън Лозен), да свиете при първата отбивка вдясно.
В баничарницата в Долни Лозен ни казаха, че пътят до манастира е тесен, но асфалтиран и хубав. Обаче не беше. Към средата на изкачването по черен, полукален-полузамръзнал път, спряхме колата, да не се мъчи, и продължихме пеш. Поне не валеше. По принцип изкачването от Лозен би трябвало да ви отнеме по-малко от час.
Когато стигнахме до манастирската порта, беше към 16:30 часа в неделя и беше заключено. Дръпнахме въженцето с камбанка-звънец - нищо. Почти се бяхме примирили, че явно напразно сме се разкарали, а и почна да вали на едри капки, когато ни отвориха вратата и пристъпихме в двора. От височината тук се разкрива невероятна гледка към Софийското поле. А напролет и без мъгла със сигурност ще е още по-прекрасно. Някой спомена, че тук са снимали и сцени от сериала "Под прикритие".
Дворът е подреден, а когато влезете в църквата, се загледайте в стенописите. Тези, които виждате днес, са изографисани още през 1868 г. Ако се загледате по-внимателно, ще забележите, че има три купола, което не е типично за българските православни църкви.
Навън се смрачи и заваля здравата, а в тъмната църква светеха само двете кандила пред иконостаса и свещите, които ние запалихме. Можехме да чуем как вятърът вие и сякаш се блъска в стените.
Решихме да потегляме - наметнахме найлоните (благославяйки капката разум, която ни накара да ги вземем) и заслизахме по калната пътека. Имаше хлъзгане, падане, ставане, обуздаване на буйстващия найлон... Та решихме да дойдем пак напролет.
П.С. Хубаво е, че човек почти никога не е сам в лудостта си - по пътя надолу срещнахме още две момичета, които се прибираха в дъжда, междувременно преминал в сняг.
Лозенският манастир Свети Спас е част от Софийската Света гора.
