Когато Харолд Фрай излиза от дома си, обут с яхтените си мокасини, той няма представа, че ще измине пеша повече от 1000 километра до другия край на Англия.
"Невероятното странстване на Харолд Фрай" на Рейчъл Джойс (Издателство AMG Publishing) разказва за пенсиониралия се Харолд Фрай, който живее безличен живот в малко английско градче със съпругата си, с която вече дори не си говорят. Една сутрин Харолд получава розово писмо от приятелка, която не е виждал от двайсет години. Куини Хенеси се намира в хоспис в друг град и му пише, за да се сбогува. Когато Харолд излиза от дома си, за да пусне в пощата набързо надраскания си отговор към Куини, той няма представа, че ще извърви разстоянието от единия край на Англия до другия без туристически обувки, карта, компас или мобилен телефон. Единственото, което знае със сигурност е, че, ако той продължава да ходи, Куини Хенеси ще продължи да живее.
Прочетете откъс от книгата „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ на Рейчъл Джойс, а в края му научете как можете да я спечелите.
*
Построени на хълма над Кингсбридж, къщите на Фосбридж Роуд бяха с, както биха се изразили агентите по недвижими имоти, високо разположение и широк изглед към града и околността. Градините пред къщите обаче бяха под опасен наклон към тротоара, а цветята висяха около бамбукови пръчки, сякаш се бореха за живота си. Харолд се засили по стръмнината малко повече, отколкото му се искаше, и забеляза пет нови глухарчета. Следобеда може би щеше да напръска срещу плевели. Поне щеше да свърши нещо.
Съседът го видя и му махна, приближавайки се към оградата. Рекс беше нисък, с нормални крака, малка глава и доста закръглено тяло помежду, което караше Харолд да си мисли, че ако падне и се затърколи, нищо не би могло да го спре. Просто ще се изтърколи по хълма като бъчва. Рекс беше овдовял преди шест месеца, горе-долу когато Харолд се беше пенсионирал. И откакто Елизабет си беше отишла, Рекс обичаше да говори надълго и нашироко за това колко е труден животът.
– Отиваш на разходка ли? – попита го Рекс.
Харолд сметна, че забавният му тон ще намекне за това, че нямаше време за разговори.
– Имаш ли нещо за пощенската кутия, старче?
– Никой не ми пише. Откакто Елизабет почина, получавам само листовки.
Рекс зарея поглед в нищото и Харолд веднага усети накъде отива разговорът. Той погледна нагоре и видя как пухкавите облаци плуват в синьото небе.
– Прекрасен ден!
– Прекрасен... – отвърна Рекс и въздъхна. – Елизабет обожаваше слънцето.
– Подходящ е за косене, Рекс.
– Така е. Ти изхвърляш ли окосената трева или я оставяш да изсъхне?
– Ако я оставя, само се лепи по обувките ми. Морийн не обича да внасям мръсотия вкъщи. – Харолд хвърли поглед към яхтените си мокасини и се зачуди защо хората ги носеха, когато нямаха никакво намерение да плават.
– Е, трябва да тръгвам, ако искам да хвана събирането на писмата по обед. – Харолд помаха с писмото си и се обърна към тротоара.
За първи път в живота си Харолд съжали, че е стигнал до пощенската кутия по-бързо, отколкото очакваше. Пресече улицата, сякаш за да я избегне, но тя си остана там, на ъгъла на Фосбридж Роуд. Понечи да пусне писмото за Куини в отвора, но се спря, обърна се и огледа краткото разстояние, което краката му бяха изминали.
Еднофамилните къщи бяха измазани и боядисани в жълто, розовеникаво и синьо. Някои от тях бяха запазили вида си от петдесетте години – с остър покрив и декоративна греда във формата на разполовено слънце; други бяха с приспособено за живеене таванско помещение, а една дори докарваше вида на швейцарска хижа. Харолд и Морийн се бяха нанесли тук преди четиресет и пет години, точно след като се бяха оженили. Той похарчи всичките си спестявания за депозита и не останаха пари дори за пердета или мебели. Държаха се на дистанция от съседите и през годините съседите идваха и си отиваха, докато не останаха само Харолд и Морийн. Преди имаха зеленчукови лехи и декоративно езерце. Тя всяко лято правеше лютеница, а Дейвид си отглеждаше златна рибка. Зад къщата имаше малка барака, която миришеше на тор, с куки за окачване на инструменти и кълба канап и въже. Но и тези неща отдавна вече ги нямаше. Нямаше го дори и училището на сина им, което се намираше на един хвърлей разстояние от прозореца на спалнята му – бяха го съборили и заменили с петдесет достъпни къщи в ярки цветове и улично осветление, наподобяващо старинни газови лампи.
Харолд си помисли за думите, които беше написал на Куини, и се засрами от това колко недостатъчни бяха. Не можеше да понесе мисълта, че ще се прибере вкъщи, Морийн ще разговаря с Дейвид и животът ще продължи постарому, с изключение на Куини, която умираше в Беруик. Писмото висеше в тъмната паст на пощенската кутия. Не можеше да го пусне.
– Е, все пак – каза той на висок глас, въпреки че никой не го гледаше – е прекрасен ден.
Нямаше какво друго да направи, освен да отиде до следващата пощенска кутия. Зави зад ъгъла на Фосбридж Роуд, преди да размисли. Не му беше присъщо да взема необмислени решения и той го знаеше. Откакто се беше пенсионирал, минаваха цели дни без нищо да се промени; само теглото му се увеличаваше, а косата на главата му намаляваше. Не спеше добре през нощта, а понякога и въобще не успяваше да заспи. Отново стигна до пощенската кутия по-бързо, отколкото му се искаше. Беше сложил начало на нещо, дори не знаеше на какво точно, но не беше готов да го приключи. На челото му избиха капчици пот, усети как кръвта му пулсираше в очакване. Ако занесеше писмото си до пощенската станция на Форстрийт, със сигурност то щеше да пристигне на следващия ден.
Слънцето напичаше тила и раменете му, докато вървеше по улици, изпълнени с нови къщи. Харолд поглеждаше в хорските прозорци – понякога там нямаше нищо, друг път оттам го гледаха хора и той се чувстваше задължен да забърза напред. Понякога пък, на прозореца се криеше предмет, който го изненадваше – порцеланова фигурка, ваза или дори туба. Хората поставяха там крехки частици от същността си, като граница с външния свят. Опита се да си представи какво би научил един човек за него и Морийн от прозорците им, като преминава през Фосбридж Роуд №13, но осъзна, че надали ще е прекалено много, съдейки по спретнатите перденца. Запъти се към кея с мускули, трептящи в бедрата му.
Имаше прилив и лодки, нуждаещи се от пребоядисване, висяха сред пейзаж от черна кал. Харолд докуцука до празна пейка и извади писмото на Куини.
*
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ на Рейчъл Джойс.
Как?
Отговорете в коментар под откъса тук: Какво би ви накарало да странствате по света?
Един от вас ще бъде изтеглен чрез жребий и ще спечели книгата. Името му ще обявим на фейсбук страницата на Peika.bg на 6 януари 2015 г.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
